БРАЙЪН (книга #1 от поредицата Sinners 🤘)

Глава 19

Мирна вдигна служебния си телефон при второто позвъняване.
- Доктор Мирна Евънс, факултет по 'Психология'.
- Мирна! Боже мой, наистина си ти.
Цялата кръв се оттече от лицето ѝ.
- Брайън?
- Толкова е хубаво да чуя гласа ти.
- Как ме намери?
- Трей те потърси в интернет, като провери списъците на преподавателите в университетите около Канзас Сити. Не беше трудно да те намери. - той замълча за момент. - Сърдиш ли се, че ти се обадих?
Мирна не можеше да лъже и да се преструва, че изпитва нещо друго, освен удоволствие да го чуе. Просто беше обезпокоена, че са успели да я намерят толкова лесно. Тя не се криеше от Брайън, но имаше друг мъж, който тя не искаше да я намира. Никога.
- Не. - отговори тя. - Не се сърдя.
- Да се ​​срещнем някъде?
- Какво? Сега? В Канзас Сити ли си?
Той се засмя. Дъхът ѝ спря и зърната ѝ се стегнаха. Как би могъл простият звук от смеха му да я възбуди?
- Не, в Орегон съм през целия уикенд. Турнето продължава. Ще ти изпратя самолетен билет.
- Не мога просто да зарежа всичко и да се кача на самолета за Орегон.
- Защо не?
- Защото съм заета. Имам работа, нали разбираш. - работа, която стремглаво вървеше надолу. Тя посегна към писмото от Националната научна фондация и го пъхна в най-горното чекмедже на бюрото си. Не искаше да се терзае с мисли за евентуална загуба на безвъзмездното си финансиране. Не и когато чуваше дълбокия глас на Брайън Синклер в ухото си.
- Нямаш ли почивни дни?
- Почти не.
- Ще работиш ли този уикенд?
- Не е задължително.
- Тогава какъв е проблемът?
Мирна се поколеба. Хм, защо не? Добре би ѝ се отразило да се махне за малко от това място. Може би няколко дневната почивка щеше да проясни мислите ѝ и да измисли как да се справи със затрудненото си положение.
- Още не си ми изпратил билет.
- По дяволите! - промърмори той.
- Какво не е наред?
- О, нищо. Просто стоя пред стадиона за по-добър обхват и току-що бях разпознат от група фенове. Лош тайминг. Благодарение на теб имам огромна ерекция и не мога да бягам много бързо.
- Стига да е благодарение на мен. - каза тя, смеейки се.
Някаква мацка изпищя на заден план:
- О, Боже! Боже мой! Това е Мастър Синклер!
Мирна се засмя.
- Може ли да изчакате само минута? Говоря по телефона. - каза Брайън на някого.
- Ще ми дадеш ли автограф на циците? Моля те. Моля те. Много си секси! Къде е Сед?
- Винаги искат Сед. - каза Брайън на Мирна. - Нека да се махна от тези момичета и ще ти се обадя с информация за полета ти.
- Добре.
- Страхотно.
- И Брайън?
- Да, скъпа?
- Хей. - каза някакво хленчещо момиче на заден план. - Коя наричаш скъпа? Имаш ли си гадже?
Мирна поклати глава. Нямаше представа как Брайън издържа всичко това.
- Хубаво е да чуя и твоя глас.
- Радвам се. - каза той тихо. - Ще ти се обадя след малко.
Той прекъсна връзката, а тя се облегна на служебния си стол със слушалка в ръка, докато телефонът започва да бипка към нея. Мирна затвори. Беше изминал почти месец, откакто се разделиха в Де Мойн. Той ѝ липсваше и тя съжаляваше, че не остана в контакт с него, макар да не осъзнаваше мащаба на това до този момент. Когато телефонът иззвъня почти час по-късно, тя все още гледаше в пространството с глупава усмивка на лицето си.
- Можеш ли да бъдеш на самолета след четири часа? - попита Брайън директно.
- Четири часа? Все още съм на работа.
- Знам това. Все пак ти звъня на служебния номер.
Тя се засмя. Не се беше смяла толкова много от... месец.
- Четвъртък е. Утре трябва да работя.
- Кажи им, че си болна.
- Да им кажа, че съм болна? - никога досега не си беше вземала болнични. Дори когато беше наистина болна.
- Не струвам ли един болничен?
- Не знам. Струваш ли?
Брайън се засмя.
- Наистина не ме улесняваш. Концертът ни е чак в събота вечер и реших, че можем да прекараме целия ден утре заедно и да се опознаем отново.
Да се опознаят отново? Да, щеше да им трябва поне един ден. Погледът ѝ се плъзна към огромната купчина студентски изпитни работи. Тъкмо ги оценяваше, когато Брайън се обади. Един ден болнични нямаше да навреди. Можеше да довърши оценяването до вторник, когато трябваше да предаде окончателните оценки.
- До къде ще летя?
- Портланд.
Мирна чу усмивката в гласа му.
- Какъв е номерът на полета?
- Мамка му!
- Какво не е наред сега?
- Мислех, че държа под контрол ерекцията си. Оказа се, че греша. - тя се засмя. - Боже, искам те. - прошепна той. - Засмей се отново.
- Не мога да се смея нарично. - тя обаче се засмя, защото беше невероятно щастлива.
- Имаш ли нещо за писане?
Тя посегна към химикала.
- Да.
Мирна записа информацията за полета, която той ѝ продиктува. След като затвори, тя изключи компютъра и заключи офиса си. Спря до бюрото на секретарката.
- Гладис, ще си тръгна по-рано днес. Не се чувствам добре.
Веждите на Гладис се повдигнаха от изненада.
- Болна ли си?
- Да. Вероятно и утре няма да дойда.
- Много лошо. Надявам се да се оправиш бързо.
- Благодаря.
- О, ето ти пощата.
Гладис ѝ подаде купчина писма. Мирна ги пъхна в чантата си и се отправи към летището. Тя не си направи труда да опакова никакъв багаж. Нямаше време.
Освен това беше сигурна, че нямаше да ѝ трябват дрехи.