БРАЙЪН (книга #1 от поредицата Sinners 🤘)

Глава 30

Брайън се усмихна и се наведе да я целуне. Тя се вкопчи в раменете му, докато той похищаваше устата ѝ. Когато се отдръпна, за да я погледне, сърцето ѝ заби от вълнение.
- Права си, Брайън е малко ревнив. - каза той. - Но също така е и адски щастлив, че го нарече твое гадже.
Мирна сви рамене.
- Гаджето е нещо, с което мога да се справя... Думата, започваща с 'б' е тази, която не мога да понасям.
- Блясък?
- Не, блясъкът е хубаво нещо. Друга дума с 'б' имам предвид.
- Добре. - каза той. - Брайън обещава да не дава повече билети на неуравновесени фенки.
- Знаеш за какво говоря. Защо продължаваш да ме молиш да се омъжа за теб? Наистина ме притеснява, че се шегуваш с това.
- Кой се шегува?
Сърцето ѝ пропусна удар.
- Надявам се, че ти.
Брайън сведе поглед.
- Излиза, че първата жена, която моля да се омъжи за мен, си мисли, че се шегувам.
Дъхът на Мирна спря.
- Първата?
- Да, първата. Единствената.
Брайън се отдалечи и отиде в банята. След малко се чу шум от течаща вода. Мирна пое дълбоко дъх и се изправи на крака. Беше предполагала, че е тип, който моли всяко момиче, което харесва да се омъжи за него. Наистина ли тя беше първата?
Мирна все още не искаше да се омъжва - никога - но знаеше, че трябва да се отнася по-деликатно към чувствата му. Той не разбираше защо продължава да му отказва. Вероятно беше настъпило време да му обясни. Тя опипа с пръсти цицината на врата си, а после и дългия дебел белег до нея.
Мирна последва Брайън и застана на вратата на банята, гледайки го как измива сценичния си грим.
- Съжалявам. - каза тя.
- За какво съжаляваш?
- Не исках да те нараня. Мислех... не осъзнавах, че се отнасяш към мен по по-специален начин.
Той я погледна.
- А защо не? Ти си специална.
Тя изсумтя.
- Брайън, можеш да имаш всяка жена, която пожелаеш. В мен няма нищо специално.
Той поклати глава в знак на несъгласие.
- Подценяваш се, Мир. Ти си чудесна. И не искам просто някаква жена. Искам теб, но виждам, че си напълно против идеята да се омъжиш за мен.
- Брайън, не съм против идеята да се омъжа за теб. Аз съм против идеята да се омъжа за когото и да било. Освен това, ние почти не се познаваме, как може изобщо да си помислиш за такава луда идея?
- Понякога просто знаеш.
- Знаеш какво?
- Знаеш кога е истинско. Това... ти и аз, това е истинско. Никога не съм имал нещо, което да чувствам толкова истинско.
- А за мен това изобщо не е истинско. Това е просто една фантазия.
Той сведе поглед към мивката.
- Окей, това боли.
- Съжалявам.
Брайън я погледна и се усмихна тъжно.
- Не се извинявай за чувствата си, Мир. - той се приближи до нея и я погали по бузата. - Мисля, че знам какво ти е. Разкажи ми за бившия си съпруг.
Тя трепна и се извърна от него. Той се придвижи зад гърба ѝ и обви кръста ѝ с ръце, придърпвайки я към себе си. Тя не осъзнаваше, че трепери, докато силното му тяло не се настани зад нея.
- Не обичам да говоря за това. - треперенето ѝ се засили, когато я заляха спомени от миналото.
- Държа те. - прошепна той. - В безопасност си.
Безопасност.
Брайън наистина я караше да се чувства в безопасност. И за това тя щеше да му разкаже, за да разбере, че случващото се няма нищо общо с него. Беше заради нея.
- Джеръми беше добър човек, когато се омъжих за него. Само пиеше понякога..., но когато беше пиян, ставаше коренно различен човек. В началото ставаше агресивен на всеки няколко месеца. След това на всеки няколко седмици. Докато в крайна сметка не започна да се напива всяка вечер. Обвиняваше ме в неща... неща, които никога не съм правила, дори не съм помисляла да направя. Мислеше си, че му изневерявам. Беше параноичен. Жесток. Когато отричах, той... - силно ридание прекъсна думите ѝ.
Мирна изтри сълзите си. Защо плачеше? Не беше плакала за Джеръми от години. Тя го беше оставила в миналото си и той повече не можеше да я нарани. Но дори тя знаеше, че това е лъжа. Той продължаваше да я наранява всеки ден.
Брайън я обърна и притисна към гърдите си. Тя го обви с ръце, черпейки от силата му.
- Той ме заплашваше, докато не призная, че съм извършила това, за което ме обвинява. Че чукам разни типове... че ги докосвам или флиртувам с тях... че дори гледам към някой мъж с твърде голям интерес. - Мирна вдигна поглед към Брайън, лицето му беше като в мъгла пред плувналите ѝ в сълзи очи. - Трябва да ми повярваш, Брайън. Аз никога... Никога не бих... Не съм изневерявала. Нито веднъж. Дори не съм го обмисляла. - пръстите ѝ се свиха в тениската му. Ръцете на Брайън я стиснаха по-здраво.
- Вярвам ти. - той потърка устни в слепоочието ѝ. - Посягал ли ти е?
Мирна поклати глава.
- Не, не и докато бяхме женени. Колкото и странно да звучи, понякога ми се иска да го беше направил. Това щеше да улесни решението ми да го напусна, но той предимно крещеше. Караше ме да се съмнявам в самата себе си. Понякога все още чувам гласа му, как ми крещи и ме нарича курва. Ако проблемите ни бяха останали само между нас, може би щях да се справя с тях, но Джеръми се изправи срещу няколко мои колеги и ги обвини, че ме свалят. Трябваше да напусна първата си работа заради това.
- Защо остана с него?
- Бях глупава. Не спирах да му прощавам. Той повтаряше: 'Обичам те, Мирна. Обичам те. Обичам те. Това е всичко, което има значение. Обичам те.' Вярвах в това толкова дълго... Не знам колко втори шансове му дадох, докато той злоупотребяваше с тези две думи. Стотици. Затова сега не мога да ги понасям. Тези думи ме отблъскват. Напомнят ми за моята слабост, за моята глупост. Но най-лошото беше, че като психолог знаех какво прави с мен ... Знаех... и се мразех, че го приемам обратно отново и отново, но не можех да прекъсна цикъла. Исках да проработи, но... - след като разказа твърде много, тя прехапа устни и замълча.
Брайън погали косата ѝ и я целуна по челото.
- Но си го напуснала, нали? Значи не си слаба. Освободила си се.
- Да, най-накрая го напуснах, но това нямаше значение. Стана дори по-лошо. Започна да ме преследва. Мислех, че ще ме убие. Извадих си даже ограничителна заповед, но той я игнорираше. Щяха да го арестуват, а после да го пуснат изключително бързо. Той беше уважаван човек в обществото. Богат. Високо образован. Очарователен... Повечето хора нямаха представа какъв е той в действителност. А тези, които знаеха, се страхуваха твърде много от богатството на семейството му, за да предприемат нещо. След като го напуснах, той ме следваше навсякъде с месеци. Стъпките му бяха ехо на моите. Често го намирах да стои пред къщата ми. Да ме наблюдава. Оставяше ми малки любовни бележки на места, на които знаеше, че ще ги намеря. - тя потръпна. - Но тъй като той никога не ме бе наранявал физически, никой нищо не можеше да направи. Вербалният и емоционален тормоз нямат същата тежест като физическото насилие. Разбирах това, но то не ми помогна да го преживея по-лесно.
Брайън я погали по гърба. Мирна се зачуди защо му разказва всички тези неща? Никога досега не беше говорила с някого за целия мащаб на своя кошмар.
- Разводът... - прошепна тя. - Разводът беше ужасен. Той отказа да подпише документите, така че трябваше да отидем в съда и аз преживях отново цялото мъчение пред съдията. Обвиненията. Нещата, които ми казваше. Начинът, по който ме унижаваше пред хора, които исках да ме уважават. Слава Богу, съдията ми повярва и одобри развода, въпреки че Джеръми го оспори. Денят, в който законно се освободих от него, денят, в който бракът ни официално приключи, беше най-щастливият ден в живота ми. Никога повече не искам да бъда хваната в този капан... от думата любов или институцията на брака.
- Значи след развода най-накрая те е оставил на мира?
Мирна поклати глава.
- Той отказваше да го приеме. Продължаваше да ме преследва. Продължаваше да ме нарича своя жена. Когато започнах отново да излизам на срещи, той превъртя. В съзнанието му аз му изневерявах. Сигурна съм, че Джеръми сряза гумите на мъжа, с когото излизах, докато вечеряхме. Една вечер той нахлу в апартамента ми и ме изчака да се прибера. Не си спомням много от това, просто се събудих в болница два дни по-късно. - тя взе ръката му в своята и я вдигна до неравния хребет на тила ѝ. - Този белег... Той ми го направи. Удари ме с покера за камината и ме остави в безсъзнание на косъм от смъртта... След това идиотът извикал линейка.
- Исусе Христе. - Брайън притисна устни към слепоочието ѝ.
- Той си призна всичко и влезе в затвора. Смених фамилията си, преместих се в друг град и заличих следите си, така че той никога повече да не ме намери.
Ето защо беше толкова уплашена, когато Брайън успя да я открие толкова лесно. Тя си припомни, че той е знаел да я търси точно в Канзас Сити. Джеръми не знаеше това. Той не би могъл да я намери. Не можеше. Той дори не знаеше името ѝ. Но цветята? Джеръми знаеше, че гладиолите са нейните любими.
- Благодаря ти, че ми разказа. - каза Брайън. - Най-накрая разбрах някои неща за теб, които ме притесняваха.
- Какви неща?
Той се поколеба.
- Ами, забелязах, че се напрягаш и замръзваш за момент, когато опитваме нещо малко по-извратено.
Мирна се изчерви.
- Забелязал си това, а?
- От една страна си беше ти, истинската ти, едно разкрепостено, отворено, сексуално същество... а от друга страна имаше нещо, което те дърпа назад. Нещо, което те кара да чувстваш, че това което правиш е грешно. Не е грешно, Мирна! Прекрасно е.
- Някъде в главата си знам това, Брайън, но съм повредена.
Той я стисна.
- Не. Ти си перфектна. - той отново я целуна по челото. - Перфектна!
Дъхът ѝ се накъса и тя се опита да се отдръпне, но той я задържа до себе си.
- Моля те, Брайън... Не мога да оправдая очакванията ти. Това е твърде много. Твърде скоро. Не мога да се справя. Чувствам се... в капан. Недей...
Брайън наклони глава назад и я погледна в очите. Той целуна една блуждаеща сълза по бузата ѝ.
- Аз не съм онзи мъж, бебче. Приемам те такава, каквато си.
- Знам. - прошепна тя.
- Обаче бих искал да убия онзи нещастник. Имаш ли адреса му?
Тя поклати глава.
- Нямам никакъв контакт с него. Не съм го виждала от четири години.
Брайън я прегръщаше тихо няколко мига и тя се наслаждаваше на усещането за силните му ръце около нея. Толкова безопасно и все пак страшно за нея. После той я погледна сериозно.
- Предполагам, че това, което искаш най-много от мен сега е пространство.
- Да.
- И време.
- И търпение. - добави тя.
Той кимна.
- Ще се опитам да ти дам това, от което се нуждаеш, но няма да е лесно. Прекалено много си падам по теб, Мирна Евънс.
Тя се усмихна, взирайки се в топлите му кафяви очи.
- И аз много те харесвам, Брайън Синклер.
- И предполагам, че не искаш да използвам онази дума, започваща с 'л'.
- Не, освен ако не е лице. - тя обви ръце около врата му и го зацелува жадно по цялото лице.
- Лице е много добра л-дума. Харесвам я. - промърмори той.
- Да, както и лъст. - тя съблече тениската през главата му и прокара език по зърното му. - И лизане.
- О, да. Особено съм пристрастен към тази.
Той хвана ръката ѝ и я повлече към спалнята.