БРАЙЪН (книга #1 от поредицата Sinners 🤘)

Глава 17

Мирна стоеше до все още цялата си кола, която бе успяла да стигне до Де Мойн цял час преди автобусите. Брайън стоеше пред нея и разсеяно си играеше с едно от копчетата на блузата ѝ. Тя беше зареяла поглед над рамото му, защото ѝ беше трудно да го погледне. Всеки път, когато го направеше, сърцето ѝ се свиваше от мъка.
Тя мразеше сбогуванията. Особено тези, които са за винаги.
Мирна пъхна ръка в джоба на сакото си и нерешително докосна визитната си картичка. Тя знаеше, че продължаването на тази връзка ще е грешка и би причинило болка и на двамата. И двамата бяха страдали достатъчно в миналото, затова след кратко размишление тя извади празната си ръка от джоба. Беше за тяхно добро.
Двамата започнаха да говорят едновременно:
- Аз...
- Ние...
Засмяха се. Погледите им се срещнаха. Брайън я привлече в ръцете си и я целуна дълбоко, затягайки прегръдката си. Гърлото ѝ се беше стегнало от напиращите сълзи.
Не плачи, Мирна. Изчакай докато...
Тя се отдръпна.
- Прекарах си страхотно с теб. - надяваше се да звучи хладно, а не емоционално.
- Това не трябва да е краят.
Тя наведе глава и преглътна сълзите си.
- Да, но е.
- Мирна... - тя го целуна по бузата и се обърна, за да отвори вратата на колата. Беше заключена. Бореше се с дръжката за момент, преди да осъзнае, че ключовете са в ръката ѝ. Брайън се приближи и я хвана за раменете. - Мирна...?
Тя отключи колата с треперещи пръсти. Не плачи, не плачи! Отвори вратата, но Брайън не се отдръпна. Той я прегърна отзад, ръцете му обгърнаха кръста ѝ, а брадичката му се отпусна на рамото ѝ.
- Остани. - прошепна той. - Моля те.
- Не мога.
- Тогава ми кажи кога ще те видя отново.
Тя поклати енергично глава.
- Сбогом, Брайън.
Мирна се отдръпна от него и се качи в колата. Затвори вратата и запали двигателя, като се принуди да не гледа към него през прозореца си. Тя потегли и след като се увери, че лицето ѝ е извън полезрение, позволи на сълзите да потекат на горещи вадички по лицето ѝ. В огледалото за обратно виждане тя зърна Брайън с ръце, натъпкани в предните джобове на дънките си, да се взира в краката си. Той пое дълбоко въздух, вдигна поглед към отдалечаващата се кола и след това се върна сам в автобуса.