Beast and boys

Глава 4

Пороя спря след седмица. Джено се чувстваше щастлив, че най-накрая можеше да излезе навън. Вярно, всичко бе подгизнало и мокро, и кално. Джено мразеше такива неща. Като цяло мразеше мръсотията.  Непрекъснато си миеше ръцете или ги мажеше с дезинфектант, тъй като имаше страх от микроби. Време като това за него бе направо комшарно. Въпреки това той обу високите гумени ботуши за риболов, които баща му му бе подарил за един рожден ден и наметна суичъра си. Навън бе хладно, но слънцето грееше ярко.

Последните дни по новините се говореше за необичайното природно явление. Буря, присъща по-скоро за есента или зимата, се бе появила през лятото и това учуди доста от хората.

Повечето от посевите бяха съсипани и реколтата бе унищожена, но нищо не можеше да се направи.

- Джено-я, какво ще правиш сега? - попита майка му, след като той се върна вътре.

- Не знам. Прекалено е кално за каквото и да е.

- Защо не помолиш баща си да те закара до къщата на семейство Хуанг? С Ронджун не сте се виждали скоро.

Джено само сви рамене.

Вярно беше. Ронджун му липсваше и той буквално умираше от скука без него, но сега времето се бе оправило и можеха да се видят.

- Може и да го питам. Къде е той?

- В гаража.

Момчето кимна и понечи да тръгне натам, но чу как кола паркира пред дома им. Той надникна през прозореца и видя познатия автомобил на бащата на Ронджун.

Дъждът бе спрял едва преди няколко часа, а Ронджун вече беше тук. Какво момче само!

- Къде хукна? - подвикна майка му зад него, тъй като Джено се изстреля към входната врата.

- Ронджун е тук!

Джено побърза да отвори и да излезе на предната веранда.

- Джено! - възкликна Ронджун, когато слезе от колата и го видя.

- Внимавай! - извика баща му, понеже той хукна по предния двор към приятеля си.

Ронджун се хлъзна на малко натрупана кал и падна по лице на земята.

- Мамка му - проплака той.

Джено отново нахлузи набързо гумените ботуши и отиде до него.

- Добре ли си? - той го хвана над лакътя и му помогна да се изправи.