Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Щом отново навлязоха в тъмната част на гората, Джено застана пред Ронджун и улови ръката му.
- Какво? - не разбра по-ниския.
- За всеки случай - усмихна се леко Джено.
- Не, благодаря - Ронджун освободи ръката си, а Джено сви рамене.
- Както искаш.
Двамата вървяха известно време в мълчание.
- Боли ли те? - попита чернокосия, забелязвайки, че куца повече от преди.
- Не.
- Я не се прави на силен - смръщи вежди Джено и мина пред него, сваляйки раницата си. Приклекна с гръб към него и зачака.
- Качвай се.
- Дума да не става. Мога да вървя.
- Качи се на гърба ми, Хуанг. Нищо няма да ти стане, не упорствай.
Ронджун изпуфтя, но въпреки това склони и скочи върху него, увивайки ръце около врата му. Джено го хвана в сгъвките на коленете, сложил раницата си на гърдите и се изправи заедно с него.
- Тежък съм - промърмори Ронджун.
- Не си. Тръгваме.
Ронджун кимна и Джено закрачи из калта. Стараеше да върви по оголени участъци, за да предпази Ронджун от клоните.
Докато минаваше покрай един храст, той одра ръката си на него.
- Мамка му - изруга той.
- Какво стана? - Ронджун проточи врат, за да види.
- Нищо. Одрасках се, не е сериозно.
Имаше някакво странно напрежение между тях. Джено усещаше дъха му, тъй като Ронджун бе опрял глава в неговата. Усети, че другото момче трепери.
- Студено ли ти е? - попита той.
- Малко.
Джено спря и внимателно го пусна на земята.
- Какво правиш? - Ронджун го погледна объркано, когато започна да рови в раницата си.
Джено не отговори, а извади суичъра, който беше взел за всеки случай и го наметна с него.
- Облечи го.
Ронджун го послуша и пъхна ръце в ръкавите. Беше му голям.
- Благодаря - каза той. - Джено, ръката ти... Кърви.
Чернокосия смъкна очи към раната. Беше по-голяма, отколкото мислеше.
- Спокойно - усмихна се леко той. - Не е нещо страшно.
Имаше нещо странно в очите на приятеля му. Бяха някак... тъжни и отнесени.
- Хайде, да не губим повече време.
Ронджун кимна и отново се качи на гърба му.
- Дали птиците ще се върнат? - запита Ронджун.
- Ако щяха, до сега да са ни нападнали.
Ронджун се съгласи с него и отново потънаха в тишина. Имаше още малко, докато излязат от гората и Джено се зарадва от този факт.
- Ще кажа на нашите къде сме били - каза той.
- Какво?! - зяпна Хуанг. - Джено, не можеш!
- Мога, Ронджун. Това място е опасно сега и трябва да ги предупредим за...
- Пусни ме веднага.
Джено го остави на земята и го погледна.
- Кълна се, че ако им кажеш, можеш да забравиш, че някога сме били приятели.
Джено онемя.
- Не си сериозен.
- Напълно сериозен съм. Изглеждам ли така сякаш се шегувам?
Ронджун го гледаше ядосано в очите. Двамата не прекъснаха очния контакт известно време, докато накрая Джено не отмести поглед.
- Не разбирам какво те прихваща - каза той. - Като обсебен си от това място.
- Не съм. Защо просто това не е нашето място? - отчаянието в тона му беше явно.
- Какво?
- Не сме имали място, което да си е само наше - Ронджун също погледна настрани. - Не може ли да бъде това?
Джено не каза нищо и се обърна, тръгвайки към изхода на гората.
- Не говоря празни приказки, Джено! - извика Ронджун зад него.
Джено знаеше, че е така. Ронджун никога не говореше неща, които няма да спази.
