Beast and boys

Глава 47

Джемин бе махнал онази невидима преграда и сега Ронджун се намираше в ръцете на Донгхюк. Двамата седяха на брега и рижавото момче го бе притиснало към себе си. Джемин стоеше на разстояние от тях, гледайки към сенките, които вече започваха да се заформят.

Ронджун се чувстваше наистина изтощен. Не трябваше да идва тук. Беше огромна грешка. Ако нещо се случеше на Джено заради него, никога нямаше да си го прости.

- Ронджун - обади се Донгхюк и го бутна леко. - Не заспивай.

- Изморен съм - пророни той, опрял глава на гърдите му.

- Знам, но изчакай Джено, става ли?

Джемин им хвърли бегъл поглед, поемайки си дълбоко дъх.

Ронджун не можеше да държи очите си отворени. Хрумна му нещо, което щеше да му помогне да остане буден.

- Джемин - повика го той.

Момчето се обърна към него.

- Не мисля, че си обичал Джено.

- Какво? - изненада се Джемин.

- Ако си го обичал толкова силно, защо ти е да отмъщаваш на семейството му? Това не е любов, Джемин.

Видя гнева, който се появи в очите на призрака.

- Какво знаеш ти за любовта?! - изкрещя Джемин.

Донгхюк опита да прикрие дребното момче с тялото си, докато гледаше неодобрително към Нана.

- Стига си крещял - изсумтя той и помилва косата на Ронджун.

- А ти не си никакъв, за да ми нареждаш! - тросна се Джемин.

- Хюк... - Ронджун стисна блузата му по-силно. - Много ми се спи...

- Хуанг, не заспивай, моля те - каза Хечан, поглеждайки надолу към него. - Джено ей сега ще се върне и ще...

Останалите думи се изгубиха някъде в пространството. Очите на Ронджун бавно се затвориха и той се отпусна в ръцете на другото момче.

***

Ронджун се размърда и отвори очи.

- Събуди ли се? - попита Джено до него.

Ронджун бе положил глава на рамото му и другото момче оправи кичурите коса на челото му.

Ронджун се надигна и го погледна, усмихвайки му се. Намираха се на брега на реката и слънцето грееше високо в небето.