Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Ронджун едва се качи по стълбите към втория етаж. Глезенът го болеше страшно много и едва стъпваше на него, но точно сега нямаше да поиска помощ от Джено. Защо трябваше да е толкова сериозен за всичко?
Това беше нещо великолепно! Защо Джено просто не се съгласеше с него поне веднъж?
Ронджун леко залитна, но се хвана за дървения парапет. Всичко тук беше удивително. Стените не бяха в тъмен цвят и създаваха приятна обстановка. Ронджун спря за миг и разгледа картините, закачени на малки гвоздейчета.
Бяха пейзажи на различни места, които изглеждаха истински, но в същото време измислени. Райски кътчета.
Ронджун влезе в първата стая, която видя. Малка детска стая. Стените бяха боядисани в бебешко синьо. Сигурно онези, които са живяли тук, са щели да имат бебе. Имаше малко креватче в единия ъгъл, а над него - малки и ефирни завеси в същия цвят.
- Какво ли е станало с тях? - запита се Ронджун.
Продължи към следващата стая, стъпвайки внимателно по мекия килим в коридора.
Спалня.
По средата имаше голямо легло и гладки, почти педантично изпънати чаршафи. Стаята беше светла, тъй като пердетата на прозорците бяха дръпнати. Семпло обзаведена спалня, но пък красива и някак романтична.
Ронджун неволно се усмихна.
Тръгна напред и отвори третата врата. Беше нещо като дрешник. Но защо дрешникът беше на втория етаж? Това го изненада за момент, но той само поклати глава и затвори вратата.
Прокара ръка по стената, докато куцукаше към последната врата.
Имаше чувството, че нещо голямо се крие там. Сърцето му затуптя по-бързо
Ронджун посегна към кръглата дръжка, но миг преди да я докосне, чу гласа на Джено, който го викаше:
- Ронджун!
Дребното момче изсумтя раздразнено.
- Какво?
- Трябва да вървим. Навън гърми и може да започне буря.
Гласът на приятеля му идваше от долния край на стълбите.
- Качи се тук - подкани го Ронджун. - Трябва да видиш това.
- Не искам да се качвам, слизай и да си ходим вече. Иначе тръгвам без теб.
Ронджун хвърли последен поглед към вратата. Определено щеше да се върне. Щеше да се върне и да разбере какво има там.
Той прибра ръка до тялото си и се върна до стълбището. Започна да слиза, но на предпоследното стъпало глезенът му поддаде и той залитна. Джено, който бе точно срещу него, го хвана навреме и той падна право в ръцете му. Само дето лицата им отново бяха много близо.
Прекалено близо.
Гледаха се в очите за няколко секунди, сетне Ронджун се отдръпна пръв и стъпи здраво на земята.
- Благодаря - измърмори той.
- Моля. Да вървим - Джено тръгна към вратата.
- Само да си взема раницата - каза Ронджун и се върна във всекидневната.
Хвана едната презрамка на раницата и бе напът да я метне през рамо, когато нещо привлече вниманието му.
- Помогни ми.
Едва не подскочи. Тези думи бяха като шепот, който погали ухото му за съвсем кратко и отмина. Запита се дали не му се е сторило.
Ронджун неволно погледна към прозореца, чиито завеси се вееха съвсем леко. Прозореца не беше отворен. Там видя силует, напълно прозрачен, но достатъчно ясен, за да го различи на фона на прасковената стена.
- Помогни ми.
Шепотът се върна.
Ронджун присви очи, но точно тогава образът изчезна.
- Ронджун, хайде! - извика му Джено.
Момчето опита да успокои сърцето си, докато се обръщаше по посока на вратата. Отиде при Джено, който се притесни, щом го видя.
- Какво има? - попита той.
- Нищо, да вървим - Ронджун опита да се усмихне и го подмина, накуцвайки.
Джено затвори вратата и я остави така, както я бяха намерили. Закрачи след Ронджун, който беше прекалено умислен.
