Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Няколко дни след това отново имаше буря. Същите тъмни и зли облаци се бяха натрупали, стотици литри дъжд се изля върху земята.
Сякаш някой плачеше.
Джено стоеше до прозореца в стаята си и гледаше как вятъра огъва близките дървета, все едно бяха гумени. Мирисът на дъжд бе навсякъде и той вече не можеше да го търпи.
Той затвори очи за момент, заслушвайки се в удрянето на капките по прозореца.
След като ги отвори отново, той беше на съвсем различно място.
Първоначално се паникьоса.
Какво ставаше?
Огледа се наоколо. Това място не бе стаята му.
Къде се намираше?
Сърцето му заби лудешки.
Обстановката бе съвсем ясна, но и някак размита, сякаш бе нечий спомен.
Джено установи, че се намира в малко селце. Къщите бяха дървени и износени, като тези от историческите книги.
Небето беше ясно синьо, почти ярко. Грееше жарко слънце и си личеше, че бе лято.
Джено чу детски смях някъде наоколо и се обърна. Видя две момчета и едно момиче да се гонят по чакълестата улица. Косите на момичето бяха дълги и сплетени в две плитки, които се вееха зад гърба й. Дългата й до коленете бяла рокля й стоеше прекрасно и я правеше наистина очарователна. Едното от момчетата беше по-високо, но имаше миловидно лице, докато другото изглеждаше по-палаво. И двамата бяха облечени с тениски и къси летни панталони.
Бяха на не повече от десет години. Смехът им погали ухото на Джено. Беше толкова истински, звънлив и удивителен. Най-чистото нещо на света.
Децата минаха право през него и продължиха да тичат, викайки нещо.
Той обходи мястото с очи. Сякаш беше тук и същевременно не беше.
Видя една жена с дълга коса, сплетена на дебела плитка, да носи ведра, пълни с вода. Други две, по-големи на възраст жени, вървяха една до друга, носейки кошници с плодове и зеленчуци.
Един мъж дърпаше юздите на кафяв непокорен кон, чийто копита тракаха по камъните на улицата.
Кое беше това място?
Наоколо имаше дървета. Малка горичка, може би, зад която се криеше нещо много по-голямо.
Селцето изглеждаше приятно. Имаше работа за всеки и никой не стоеше без да върши нещо.
- Нана, ела тук! - подвикна една от жените и трите деца, които Джено беше видял, спряха да търчат наоколо и се обърнаха по посока на гласа.
Той очакваше момичето да тръгне към жената, но се изненада, когато по-високото момче се отдели от групичката.
Жената, която най-вероятно беше майка му, му каза нещо и го потупа по рамото.
- Всичко беше толкова просто - каза глас близо до него.
Джено се стресна и се обърна като попарен.
Пред него стоеше момче, горе-долу на неговите години, което гледаше с носталгия към сцената, която се развиваше пред тях.
- Кой си ти? - попита Джено. - По-скоро какво си?
Момчето извърна поглед към него и се усмихна тъжно. Имаше красива усмивка.
След това момчето сякаш се изпари във въздуха и Джено остана напълно объркан.
Главата го заболя изведнъж и той стисна очи в гримаса.
Щом повдигна клепачи, отново беше в стаята си.
°°°°°°°
Ох, много се надъхах за тази история... Съжалявам, ако ви спамя често :")
