Beast and boys

Глава 49

Джено все още хлипаше, отказвайки да повярва. Не можеше да е вярно, нали? Ронджун беше жив, нали? Не можеше да го изгуби по толкова абсурден начин!

Донгхюк плачеше близо до тях, гледайки към безжизненото тяло на най-добрия си приятел.

Джено не знаеше колко време бе минало. Секунда? Минута? Десет минути? Колкото и да се молеше, Ронджун не помръдваше и стоеше все така сковано в скута му.

Мамка му.

Сякаш за миг Джено изгуби всичко. Изгуби светлината в живота си, изгуби надеждата и любовта, всичко хубаво. В главата му изскочи спомен с Ронджун, в който той се усмихваше широко, казвайки му, че го обича с цялото си сърце. Чернокосия намери това за изключително жестоко. Всички спомени щяха да му причиняват болка, щяха малко по малко да късат душата му, докато накрая не остане нищо от нея.

С периферното си зрение той видя някаква синкава светлина от лявата си страна. Притвори очи и погледна натам. Близо до реката се оформяше огромна сфера светлина, която скоро започна да блести. Доби форма, след това плътност. Разпозна тялото на момче на неговите години.

Какво ставаше?

Привиждаше ли му се, или сянката имаше неговото лице?

Светлината изчезна постепенно, но момчето остана на мястото си, продължаващо да блещука. След това се раздвижи и направи няколко крачки, приближавайки се до него.

Джено закри Ронджун с тялото си, страхувайки се, че той ще го нарани.

Момчето коленичи пред тях и му отправи мила усмивка, протягайки ръка към гърдите на Ронджун.

- Н-недей - помоли Джено и притисна дребното момче още към себе си.

- Няма да го нараня, обещавам - каза той. Гласът му беше точно копие на този на Джено.

По някаква причина чернокосия му повярва и го остави да докосне Ронджун.

- Ти... Ти наистина приличаш на мен - осъзна той.

Момчето се усмихна отново, докато прашец минаваше между пръстите му.

- Не е така. Ти приличаш на мен, Джено-я.

Той беше прав.

След секунда се изправи и му обърна гръб. Джено го проследи с поглед и видя как пристъпва колебливо към Джемин.