Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Ронджун разказа на Донгхюк всичко. Разбира се, не спомена подробностите, че с Джено буквално се бяха натискали в палатката, на което чернокосия се зарадва.
Донгхюк непрекъснато го прекъсваше и задаваше въпроси, но Ронджун просто изчакваше вълнението му да отмине и продължаваше.
- Това е всичко - приключи той. - Съжалявам, че те забърках в това.
Донгхюк кимна.
- Не ми дреме, но състоянието, в което заварих Джено, когато дойдох, наистина ме травмира - той погледна към приятеля си и го тупна по бедрото. - Радвам се, че си добре, братле.
Джено му отправи топла усмивка.
- Макар, че ще ми трябва малко време да свикна с мисълта, че общувате с момче призрак - той се засмя нервно.
- Мисля, че всички имаме нужда от време, Хюк - каза Джено.
Моментално усети погледа на Ронджун върху себе си, но отказа да го отрази, опитвайки да се съсредоточи върху нещо друго.
- Радвай се, че майка ми я нямаше, когато те доведох тук. Ще й кажа, че сте дошли на гости за целия ден, окей?
И двамата кимнаха.
- Ронджун, ти искаш ли нещо за хапване? - той се обърна към него.
Ронджун побърза да извърне поглед от Джено и направи опит за усмивка.
- Няма да откажа.
- Добре - Хечан стана. - Няма да се бавя, вие си починете.
- Благодаря - каза Ронджун след него и отново погледна към чернокосия, когато останаха сами.
Той наистина избягваше очите му.
- Джено? - повика го той, чувствайки се наранен. - Какво искаше да кажеш с това, че имаме нужда от време?
Джено не каза нищо и Ронджун се размърда на мястото си на стола до бюрото на Хюк.
- Кажи ми - настоя той.
- Просто нека си дадем малко време, става ли? - проговори най-после Джено.
- Не мисля, че те разбирам - Ронджун поклати глава.
- Имам предвид да спрем да общуваме за малко и да... да помислим върху станалото.
- Искаш да спреш да говориш с мен? - Ронджун не можа да прикрие обидата в тона си и се прокле за това.
- Само за малко.
- Защо си толкова жесток? - Ронджун се изправи, а сълзи бяха избили в очите му. Джено все така гледаше в друга посока.
- Не съм.
- Напротив! - тросна се Хуанг. - Не можеш да искаш това от мен!
- Моля те - въздъхна той. - Имам нужда да помисля. Сериозно.
- А аз имам нужда от теб, Джено. Не от мисленето ти. Но щом толкова искаш, добре.
Джено най-сетне събра смелост да го погледне и очите им се срещнаха. Нещо се случи. Нещо и в двамата се пречупи. Сърцето на Джено се разкъса на парчета, виждайки сълзите му. Не искаше да му го причинява, но просто... наистина му трябваше време.
Ронджун се почувства отвратително. Чакаше го да каже нещо. Да каже, че си връща думите назад, да каже, че не иска да прекратяват връзката си. Но Джено не пророни и дума. Ронджун подтисна сълзите си и преглътна буцата в гърлото си.
Разбра.
Джено не искаше да го вижда точно сега.
И той щеше да се съобрази с него.
Без да казва нищо, Ронджун тръгна към вратата и на прага се сблъска с Хюк, който тъкмо му носеше поднос с храна.
- Ей, по-леко! - възмути се той, но млъкна, когато видя разплакания си приятел. - Какво стана?
Ронджун просто мина покрай него, слизайки надолу по стълбите.
- Ронджун! - извика Донгхюк след него. - Къде отиваш?
Преди да успее да реагира, се чу тръшкането на входната врата.
Джено въздъхна и това привлече вниманието на другото момче.
- Какво се случи?
- Нищо.
- Скарахте ли се?
- Не ми се говори, моля те, Хюк.
Хечан изсумтя само и излезе от стаята, оставяйки го сам.
°°°°°°
Съжалявам, че не съм качвала тук скоро :") нямам време :")
