Beast and boys

Глава 30

- Мислиш ли, че ще е добре, ако се върнем в къщата? - попита Ронджун.

- Защо питаш? Нали нямаш намерение да ходим пак? - намръщи се Джено.

Ронджун се усмихна. Отново седеше зад платното си и рисуваше. Този път платното беше ново и той едва започваше основната рисунка.

Голямото платно бе оставено до бюрото му, покрито с парче плат. До сега Джено изпитваше желание да го види, но вече не искаше. Имаше чувството, че тази картина ще е причината Ронджун да го напусне някой ден и не искаше дори да я поглежда.

- Къде се отнесе? - Ронджун го гледаше притеснено.

- М? - той върна очите си върху него.

- Замислен си. Какво има?

- Нищо - сви рамене Джено. - Мислих си за къщата.

Ронджун усети лъжата в тона му, но не каза нищо и продължи да рисува. Джено едва ли бе разбрал, че отново рисува него и просто седеше кротко на леглото.

- Има нещо, което ме измъчва напоследък - каза Ронджун.

- Какво? - Джено се изправи леко.

- Джемин - отвърна простичко той. - Какво се е случило с него, че е толкова наранен?

- Не знам, но явно е било нещо ужасно.

Ронджун кимна унило.

- Ей, не се натъжавай, става ли? - Джено стана от леглото и се приближи към него.

Ронджун остави молива си върху статива и вдигна очи към неговите.

Чернокосия му се усмихна топло и разтвори леко ръце. Дребното момче се сгуши в него, разбрало намека му. Джено уви ръце около тялото му, милвайки косата на тила му нежно.

- Дали да не му помогнем? - попита Ронджун приглушено, тъй като бе забил глава в гърдите му.

- Как да му помогнем?

- Не знам, но мисля, че ще е по-добре да му помогнем, отколкото да бягаме от него.

Джено нямаше как да се съгласи с това.

- Аз едва не те убих, Ронджун - той се дръпна леко, за да го погледне.

- Беше само видение, Джено. Не беше истина.

- И все пак... Не искам да преживявам отново такова нещо - чернокосия помилва лицето му изключително нежно, карайки го за момент да затвори очи. - Не мисля, че бих понесъл да ти се случи нещо.