Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Дребното момче вървеше бавно зад Джено и се мусеше.
Джено не можеше да го разбере. Какво толкова специално бе намерил в онова странно място? Чия беше тази къща?
Преди бурята гората беше приятно и прохладно място, където можеха да се крият от летните жеги. А сега бе станала мрачна и някак отблъскваща. Сякаш беше напълно непознато място.
Двамата стигнаха до къщата и Ронджун отключи входната врата. Подаде глава вътре и се провикна:
- Мамо?
След като не получи отговор, той даде знак на Джено.
- Чисто е.
Влязоха заедно вътре и събуха мръсните си обувки. Целите бяха кални и в тиня, което никак не беше добре. Бързо се качиха до стаята на Ронджун и той затвори вратата след себе си.
- Къде са вашите? - попита Джено.
- Мама сигурно е при майката на Донгхюк за следобедния чай, а за татко не съм сигурен - сви рамене той и свали суичъра на Джено от гърба си. - Изцапан е, съжалявам.
Чернокосия поклати глава и взе дрехата, оставяйки я на стола до бюрото му.
- Как е лакътя ти?
Ронджун едва сега се сети за раната си от по-рано и вдигна ръка, за да погледне.
- Боли - смръщи вежди той.
- Изчакай тук - каза Джено и излезе от стаята.
Познаваше къщата на Ронджун толкова добре, колкото и своята.
Отиде в банята и отвори шкафчето под мивката, вадейки малката аптечка от там. Върна се при другото момче и му посочи леглото.
- Седни.
- Мога да се оправя и сам - възрази Ронджун.
- Седни - повтори Джено.
Ниското момче направи гримаса, но въпреки това седна на леглото.
Джено го последва и сложи аптечката в скута си, отваряйки я. Извади някои неща и я остави настрани.
Напои малко памук със спирт и хвана ръката му, вдигайки я към себе си. Допря памука до раната и Ронджун изохка.
- Щипе.
- Потърпи.
Ронджун се загледа в лицето му. Другото момче изглеждаше толкова съсредоточено в работата си, сякаш нищо друго нямаше значение. По някаква причина сърцето му затуптя малко по-бързо от нормалното и той побърза да отмести поглед.
- Винаги се грижиш за мен - отбеляза Ронджун.
След като Джено почисти раната му, сложи голяма лепенка и я уви с малко марля за по-стегнато.
- Ти си най-добрия ми приятел - усмихна се леко той. - Нормално е да го правя.
- Наистина ли ще кажеш на вашите за днес? - тонът на Ронджун премина на сериозен.
Джено върна нещата в аптечката, но извади още нещо.
- Нека не говорим за това - Джено се изправи и коленичи пред него, изненадвайки го.
- Какво правиш?
- Кракът също те боли - каза простичко той.
Чернокосият вдигна крачола на дънките му и събу чорапа му, оставяйки го настрани.
- Виж, не е нужно да... - Ронджун се размърда.
- Стой мирен.
Ронджун застина. Защо той правеше това? Защо беше чак толкова загрижен? Дали просто не се чувстваше виновен за думите си от по-рано?
Джено докосна глезена му съвсем леко.
- Тук ли?
Ронджун кимна, присвивайки очи.
Чернокосия намаза подутото място с мазило, сетне го уви здраво с бинт.
- Готово.
Той затвори аптечката и в този момент вратата на стаята се отвори и майката на Ронджун се показа.
