Джено и семейството му се местят в къща в провинцията. Малкото момче се чуди дали ще си намери нови приятели на това място.
Не след дълго той среща момче, което е пълна негова противоположност. С времето стават по-близки от кръвни братя и заедно се...
Джено тичаше като обезумял към къщата на Ронджун. Не можеше да му позволи да замине, не и сега, когато най-после бе разбрал какво изпитва към него.
Чернокосия запъхтян натисна звънеца до входната врата, щом стигна, и зачака.
Вратата се отвори и на прага се показа бащата на Ронджун.
- Джено-я - усмихна се той. - Напоследък не съм те виждал.
- Да, съжалявам. Ронджун тук ли е?
Мъжът кимна.
- В стаята си е. Да не е станало нещо?
- Не, просто трябва да говоря за нещо с него - побърза да каже той.
- Добре, влизай.
Джено кимна благодарствено и влезе, събувайки обувките си. Качи се по стълбите и си пое дъх, преди да натисне дръжката.
Отвори вратата и видя голямото платно, което закриваше приятеля му.
- Мамо, казах ти, че не съм гладен - чу го да казва.
- Ронджун - обади се Джено.
Другото момче веднага погледна в негова посока и на лицето му се изписа изумление.
- Какво правиш тук? - попита той.
- Идиот такъв.
Джено тръгна към него с широки крачки и го прегърна рязко, карайки го да затаи дъх.
- Защо не ми каза? - попита тихо той, докато го притискаше към себе си.
- Какво?
- Мамка му, защо?
Ронджун го отблъсна внимателно и го погледна объркан.
- Джено, какво става? - смръщи вежди той.
Джено не каза нищо, а обхвана лицето му в шепите си и се наведе, разбивайки устните им.
По дяволите, толкова искаше да го усеща по този начин. Искаше да го целува и докосва, искаше го само за себе си.
Ронджун бе започнал да му отвръща, надигайки се на пръсти. Уви ръце около врата му и се притисна към него, а Джено сложи своите на кръста му.
Целуваше го жадно и отчаяно, копнеещ за него самия. Мамка му, беше толкова хубаво...
- Дж-джено... - Ронджун изпъшка и се отдръпна, за да си поеме дъх. - Почакай.
Джено го погледна, дишайки тежко. Разстоянието между лицата им беше наистина малко и той изпита желание отново да го целуне.
- Баща ми е долу, може да... - заговори Ронджун.
- Защо не ми каза, че има вероятност да заминеш? - прекъсна го той.
Първоначално Ронджун го погледна учуден. След това сведе поглед, а вината си пролича по лицето му.
- От къде разбра?
- Има ли значение от къде съм разбрал. Защо не ми каза?
Гледаха се в очите и сърцата им биеха бързо.
- Не исках да ти казвам преди да съм сигурен.
- Щеше ли да ми кажеш изобщо? Или какво? Мислеше да го пазиш в тайна, докато заминеш?
- Не, аз...
- Наистина ли имаше намерение да ме оставиш просто така?
- Почакай, ще ти обясня...
- Проклятие, Ронджун! - Джено несъзнателно повиши тон, с което го стресна за момент. - Не знам дали сега е правилният момент да ти го кажа, но, мамка му, Ронджун, влюбен съм в теб.
Сърцето на Ронджун заби ускорено в гърдите му. Стояха така, прилепени един към друг. Ронджун бе сложи ръце на раменете му, а Джено своите - на кръста му. Цялото му тяло гореше и се запита дали няма да избухне всеки момент.
Джено дишаше тежко. Не мислеше, че ще го каже сега, но още щом думите излязоха от устата му, разбра, че е вярно. Гледаше го право в очите, чакаше го да каже нещо. Започна да губи увереността си, когато мълчанието стана по-продължително. За момент съжали за думите си. Изпита страх, че Ронджун може да го отхвърли и понечи да се отдръпне, но ниското момче го върна обратно и го целуна отново.
- Мисля, че аз също - каза Ронджун, щом се отделиха.
Чернокосия се усмихна неволно и допря чело в неговото.
- Наистина ли?
- Не съм сигурен, но знам, че те харесвам като повече от приятел.
- Господи.
Джено не можеше да повярва. Сърцето му биеше все по-бързо. Той го дръпна към себе си и отново го целуна.
°°°°°°
На училище съм, но понеже нямаме часове, музата ме удари здраво :")
