"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Седемнадесета глава

Поставям четката за зъби обратно на мястото си, плюя пяната и изплаквам устата си. Бърша лицето си в кърпата до мивката и вдишвам дълбоко. В огледалото срещу мен седи разпиляно и объркано момиче. Е, не точно. Единствено чувства ми са разбъркани, но и това е достатъчно.
Отделям поглед от огледалото и се връщам обратно към стаята си, където трябва да извадя дрехите си за днес. И щом влизам това правя. Отварям вратите на гардероба и премятам дрехите на закачалките през ръка. Бих избрала нещо, като джинси и блузка с къс ръкав. Или пък риза. Ако беше друг ден, за мен щеше да има огромно значение, но сега просто не ми пука. С махмурлук и объркана глава не може да се живее. Жив пример съм. В крайна сметка взимам бели джинси и сив топ с паднали рамене. Обличам се и бавно влача крака към тоалетката си с надеждата да намеря някакъв аксесоар. Също да пооправя лицето си. Имам чувството, че се нуждая някой да ме замаже с цимент, за да се оправя. Ровя из така или иначе разбърканото чекмедже и като по чудо, в ръцете ми попада бежова диадема за коса. Вадя я, оглеждам с повдигнати от учудване вежди и я слагам на косата си. Добре, може би съм малко по-добре? Поне в косата, ако не друго. Набързо замазвам лицето си с обилно количество коректор, като се концентрирам най-вече на мястото под очите. Слагам и лек гланц. Това е за днес.

Бързам да сляза, но главата ме боли наистина много. Дори тропането по стълбите ме дразни. Звука е като куршум в мозъка ми. Пронизва го. Виждам майка ми до кафемашината. Седи оправена и в бодро състояние чакайки кафето си. Все още не мога да я разбера, защо става по-рано дори и от нас с татко. Тя не ходи на работа. А домакинските задължения не са наистина големи задължения. Тя вдига глава и ми праща усмивка, като за добро утро. Отвръщам и сядам на един от столовете.

- Как си? - пита и вади чаша от шкафа над главата ѝ.

- Много добре - ужасно. Разбира се, че няма да ѝ кажа, че се чувствам като болна!

- Радвам се. Вчера беше в окаяно състояние. Та сега, като си по-добре може да започнеш да разправяш какво правихте на онова събиране

- Какво събиране? - питам и майка ми веднага вдига поглед към мен. По дяволите, събирането! - А, събирането...аха...беше много забавно. Аз нали казах, че са дошли още хора. Та ние си приказвахме, ядохме...мда, забавлявахме се - веднага замазвам положението, но лицето на майка ми седи в същата поза-строго изражение. Сега се чувствам все едно съм онова малко дете на пет години, на което са му се скарали, защото е разляло млякото или се е нацапало цялото с кал.