"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Петнадесета глава

Повдигам чашата с уиски а течността пъргаво полита надолу по гърлото оставяйки след себе си дълъг път от неописуемо силен пожар. Стискам силно очи и се мъча да забравя за пожара в устната ми кухина плюс гърлото ми, но не се получава. Чувам смехът на Кая и с повдигнати вежди я бутам леко по рамото.

- Ще свикнеш! Барманът е на наше разположение цяла нощ, така че имаме предостатъчно алкохол, за да се напием до толкова, та след това да повръщаме! - извиква и избухва в смях. Може би очаква същата реакция и от мен, обаче единствената реакция бе да намръщя лице от погнуса. Не искам да изпитвам онова гадно чувство в стомаха си, след прекомерно количество алкохол в тялото си. А по-лошото от това да се напия, припадна или оповръщам нещо, е майка ми да разбере. Може би тогава вече съм мъртва! Барманът побутва друга чаша до мен и се усмихва. Присвивам устни. - Надигай чашата! - нарежда Кая и прави същото.

Би трябвало да си тръгна. Би трябвало сега да съм в леглото си в очакване на следващия си работен ден. Би трябвало, но не съм! Затова замаяното ми съзнание взима чашата и повдига към устата си, като поглъща напитката и иска още. А пък барманът по поръчка подава.

- Виж, не е толкова зле! - вика Кая и ме тупа по рамото.

- Права си! Това уиски разбива! - изкрещявам и се заливам от смях. Тази дума, дори не съм я употребявала! Сериозно ли от три чаши се напих? Толкова бързо? А защо не, все пак ми е за първи път... Вероятно до края на вечерта ще спя на някоя пейка. - Мислиш ли, че ще се напия? - питам през смях Кая.

- О, със сигурност! Трябват ти още две-три чаши и си долу! - отвръща и изпива нейното уиски. Забелязвам (въпреки състоянието си), че барманът и Кая си хвърлят леко палави погледи.

Започвам да се чувствам леко некомфортно тук, до тях, когато момчето идва до Кая и започвам малък разговор, който в крайна сметка прерастна в зверско сваляне. Вече би трябвало да съм прехвърлила петата чаша с уиски, втората бира и тъкмо допивам коктейла от мохито и мента с прибавен лимон. И като за първи път е доста добре, че все още не съм припаднала и в болница. Дори се гордея със себе си.
Фъфля на Кая, че отивам да се поразходя из клуба, но съм сигурна, че тя дори не ме отразява. Изправям се на крака и установявам, че дори не мога да се държа на тях. Всичко около мен бавно се върти, а може това да е, защото бях на секунди да падна, след лекото завъртане около стола. А ако някой ме пита какво правя - по дяволите, сигурно няма да мога да му отговоря! Дори и аз нямам представа къде ще ходя и от къде изникна идеята да се разходя из клуба! Кой нормален ще се бута в пияни, потни хора с прехвърлени от границата хормони, които се опитват да танцуват? Или пък ще ходи мъртво пиян, където...и той не знае къде? А, аз! А пътешествието ми започва от стол а последната точка е края на клуба или в най-добрия случай, вратата за изхода. Всичко е организирано.