"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Осемнадесета глава

Трябва ли да се притеснявам? А защо? И аз не знам. Предполагам при всеки е така. Преди среща да почувства притеснение, как ще се представи пред момчето. Дали няма случаино да се изложи, като нацапа роклята си. Разбира се, аз няма как да допусна такова нещо, защото не съм толкова притеснена. По-скоро леко напрегната. Само това.
  Вадя няколко закачалки от гардероба и ги поставям на леглото. Оглеждам внимателно всяка от тях с надеждата, че някакво чудо ще ми покаже точната. Но не съм в фантастична приказка. Даниел, каза да не съм прекалено официална, но не отрече напълно. Което значи, може би, че трябва да си сложа някаква рокля или по-добре гащеризон. Който не ми се намира. Ама разбира се! Отчаяна въздишка се отделя от устните ми.  Набързо преглеждам отново тоалетите, но няма нищо, което да се доближава до гащеризон. Прибирам всеки един и започвам да търся някакви дънки и топ. И за мой късмет попадам на бели къси панталони и розов топ. Не е никак официално, за което се надявам Даниел да не ми се разсърди. Или да не ме заведе на място, където ще се изложа с тези дрехи.
  Махам кърпата от тялото си и навличам дрехите върху себе си. Отивам до тоалетката и започвам да ровя из несесера си с гримове. Вадя очната линия, но не смея да я сложа. Сигурна съм, че това вероятно ще е грешка, но все пак правя тънка черта върху клепача си. Дано издържи. На устните си мазвам бебешко розово червило. Косата си връзвам на две вдигнати кокчета. За последно се поглеждам в огледалото, ръката ми леко минава по косата ми и след като съм се уверила, че всичко е наред тръгвам към хола, където трябва да очаквам Даниел. Но явно той подрянява, защото чувам гласа на майка, която вика, че Даниел е тук. Поемам дълбока глътка въздух и тръгвам към хола, но преди това обувам бели обувки с леки токчета. Грабвам протмонето си и вътре набутвам телефона и една дъвка. Не знам защо ми е. Просто трябва да има.
  Докато слизам по стълбите си позволявам да огледам Даниел. Сини джинси и бяла риза с къс ръкав а върху нея е наметнато черно яке. Косата му е пригладена назад, както винаги а усмивката е неразделна част от лицето му. Не пропускам да забележа, че погледа му леко се подмества по тялото ми, но това е за кратко, преди отново да го върне на лицето ми. За което найстина съм доста изненадана. Обедена съм, че ако беше Хари, щеше първо да погледне тялото ми а след това лицето. И защо отново мисля за Хари?

- Алисън! Красива си! - посреща ме Даниел и ме прихваща в мила и кратка прегръдка. - Радвам се, че се съгласи да излезем!