"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Двадесет и пета глава

Знаех, че живота ми ще е различен щом започна работа в фирмата на баща ми. Знаех го. Но не успях да осъзная кога всичко стана толкова различно. Как всичко се преобръна за няколко дена, как станах предател, как успях да се влюба в някой толкова различен от представите ми за приятел.
Дори не мога да знам може ли да стане по-зле. Останах без работа и приятеля ми вероятно ме мрази. Вече нямам самочувствие дори да погледна кучето ми в очите!

Придърпвам раницата към гърдите си в опит да скрия факта, че съм без сутиен и притичкваики излизам от вече предишното ми работно място. Пред сградата бръмчи паркираната кола на Кая а тя самата нервно се разхожда покрай нея. Без дори да се замисля още сълзи рухват от очите ми и щом тя чува хлипанията ми се обръща към мен с объркано изражение. Вида не ми помага, никак даже.
Кая се затичва към мен и ме придърпва в топла прегръдка преди ядва да не ме избута.

- Какво е станало Алисън? Кой, по дяволите ти е причинил това? - развика се и погледа ѝ мина като скенер през мен. - Изглеждаш ужасно! Само да ми кажеш име, казвам ти ще набутам в устата му всичките си червила! А те са много! - заръча се. Кая е дори по-ядосана от мен. Преди да е направила още нещо започвам да я бутам към колата, защото колкото по-скоро тръгнем, толкова по-добре за всички ни. Не искам да виждам Хари нито Даниел. Не и сега. Или когато и да е било. Дължа им го. Както казах по-добре за всички ни. Не ми се ще отново да погледна Хари и той да ми се разкрещи.

Накрая вече я умолявам да тръгваме и като по чудо тя приема. Качваме се в колата ѝ и аз подпирам глава на прозореца без да обеля и дума, въпреки многобройните въпроси от нея. Не ми се говори, защото не искам да заплача отново.

Сградите прелитат през очите ми.

"Ти си една непорочна кучка, Алисън! Приеми го!"

Стискам силно очи при спомена. Хари дори не беше кой знае колко ядосан. Просто искаше да ми го каже. Искаше да ме нарани. И по дяволите, знам че е така. 

Щеше ли да боли повече, ако истината бе захвърлена по мен от Даниел? 

До сега не съм имала такива проблеми и не ми е било познато. Дори не знаех, че мога да стигна до тук. Трябва ли да се радвам, че ще продължа без тях? Аз дори не съм напълно наясно за какво най-много ме боли... Сега просто копнея за леглото си.

Не след дълго колата спира пред къщата ми и аз се изправям на седалката.

- Хей ако искаш ще остана? Нали знаеш...за подкрепа. Ще ядем пица и може да гледаме някой филм? - плахо предлага и добавя укоражителна усмивка.