"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Четиресет и четвърта глава

Бях леко казано стъписана. Присъствието му ме караше да полудея а любимият ми парфюм вече навлизаше в дробовете ми. Не очаквах нещо подобно за добро утро, но ето виж явно съдбата ми е непредвидима днес. Наложи се съвсем леко да разтърся глава за да се отърва от внезапното вцепенение. Допира му вече изгаряше рамото ми,но от друга страна не исках да маха ръката си от там. Виждах изтощението и отчаянието в очите му и нямаше как да не му откажа. Хари все така търпеливо чакаше отговор от моя страна, докато накрая съвсем леко кимнах с глава. Дали заслужаваше да му дам шанс да говори с мен?

Може би не.

Но за бога, мисля че трябва да съм най-големият мазохист за да откажа!

Той дръпна стола срещу мен и се настани с дълбока въздишка. Болката започна да цъфти от раната докато го следях с поглед, но не спирах. Аз ли съм най-голямата глупачка за да позволя това нещо? Или просто найстина заслужава един разговор. Аз го заслужавам. Трябва да науча как е станало.

И защо.

Оставих тишината да се рее между нас двамата. Трябваше му време за да започне началото и този път нямаше как да го виня. Да обясниш за изневярата си пред момичето, което твърдеше, че те прави щастлив е трудно предполагам.
Напрежението беше огромно а тази тишина дори усилваше неловкостта. Убиваше ме начина да го гледам пред мен. През тези две седмици не успявах да си обясня какво става с мен. Първите дни бяха най-лошите за мен, прекарани в леглото без достъп на външен свят. След четвъртия ден вече започнах да изпитвам гняв към него. Гняв заради изневярата и шегата с доверието ми. Накрая ми остана само горчивата празнина и болката вътре в мен. Така и не успях да го намразя.

- Алис аз... - започна плахо сякаш найстина го беше страх да каже каквото и да е било пред мен. -...аз найстина съжалявам. Не мога да ти опиша какъв кретен съм. Аз...найстина не мога. Дори в момента нямам представа как да започна...

Хари продължаваше да се измъчва вътрешно борейки се с разни думи. Сдържах се да не хвана ръката му и спокойно да му кажа, че всичко е наред. Но за радост ръцете ми държаха чашата с кафе.

- Не се притеснявай. Вече всичко ми е ясно. - опитах да звуча безразлична, но хапането на устната издаваше това колко съм нервна.

- Никога не съм могъл да говоря с някой за грешките си. И никога няма да мога, освен ако този човек не си ти. Искам да ме изслушаш преди да ме залееш с кафето и да ме напуснеш...отново. - помоли толкова, че аз найстина започнах да мисля, че го гризе всичко от вътре. Кимнах в мълчание оставяйки го да довърши. - Знам, че вече ме мразиш, но искам да поговорим на саме.