"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Двадесет и девета глава

Набързо прескачам стълбите към университета и една грижа за деня вече е отменена. Остава само една. Или може би две, ако Хари реши да излезнем. Честно казано съм доста изненадана, че толкова бързо забравих за глупостите, който станаха в офиса му. И за Даниел, който по между другото не спираше да ме залива с съобщения. От своя страна понякога му пращах кратки отговори, като предимно "не мога". Друг път просто виждах съобщенията без да пращам отговор. Може би се е досетил, че нещата няма как да потръгнат между нас и затова и спря да ми пише. Просто не го заслужавам. Дължа му пространство. Доста доволна съм от себе си, защото вече говорих с родителите ми за изнасянето. Разбира се майка ми се изненада а баща ми прие и започна да уверява майка, че съм достатъчно отговорна да поема сама живота си. Остава ми само багажа. Минавам по малката пътечка, която извежда до пътя, но забелязвам Хари подпрял се на джипа си с телефон в ръка. Свивам вежди объркана и няма как да не си задам въпроса "кой чака?". Вниманието му бива отнето от...мен. Приближавам към него и придърпвам раницата на рамото си.

- Какво правиш тук? - въпроса излиза по-бързо и рязко отколкото очаквах.
За да изглежда, като нормален въпрос добавям съвсем малка усмивка. Истината е, че има малък шанс да ме издразни фактът, че чака някое момиче.

- Дойдох за да повозя малко една русокоска. - изправи се от джипа и направи крачка към мен.

- Аха... Тогава ще се видим довечера. - избърорих набързо и вече заела позиция да си тръгвам Хари поставя ръка на рамото ми и отново се озовавам срещу него.

- Не ме остави да довърша. Русокоска с синя поличка и както винаги ходеща с вързана коса. - думите му излизаха бавно и толкова изненадващо за мен. Добре, тук вече става нещо! Не е възможно Хари да се държи толкова мило с мен! Можех да разбера донякъде поканата сутринта, но това тук е немислимо. Усмивка пропълзява на лицето ми, както и руменината по бузите. - Тръгваме.

- Имам малко работа не мога. - горчиво, но произнесох думите. Хари за момент се замисли над нещо, но възвърна горе-долу намръщената си физиономия.

- Хайде, качвай се. - каза и посочи вратата на колата му с ръка.

- Хари аз...

- Ще те закарам до там. - отсече и набързо заобиколи колата и влезна в нея. Засмях се леко и не пропуснах възможността си.