"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Първа глава

За последно прокарвам ръка през косата си за да се уверя, че всичко е наред и няма нещо щръкнало.

Притеснението не ми се отразява добре. Главата леко ме боли а стомахът ми се преобръща. Като центруфуга е. Знам, че фирмата е частично под управлението на родителите ми, но въпреки това се притеснявам доста. Имаше по-големи шефове от баща ми и със сигурност щях да трепря повече, ако се налагаше да се срещам с някой от тях.
Такава съм.
Премислям всичко до най-последния детайл, гледам да не бъркам в нещата, които правя, старая се да съм най-добра във всичко. Детството ми бе минало в строги мерки и правила.

Времето, което отдавам на себе си е малко и това сякаш леко ме прецака в този момент. Оглеждам нелакираните си нокти и въздъхвам на собствената си глупост. Колко по-добре щях да изглеждам с лак. По-елегантно. По-професионално.

Бъдещето ми зависи от това, дали ще бъда приета в тази фирма. Всичко, което правех през всичките тези двадесет години бяха за да постъпя тук. Да седна на един от столовете зад бюрото и да опра ръце на него. Живота ми се върти около работата и винаги мислех за точно този ден. Учех много, за да мога да имам самостоятелно и блестящо бъдеще без финансовата намеса на родителите ми в него.

- Госпожица Фоксън? - пита с крехък глас секретарката. Ставам въздъхвайки и прокарвам ръце по полата си. Кимвам на жената. Тя става и тръгва по дългия коридор. Следвам я и се моля всичко да е наред. - Господин Фоксън е в този офис. - казва жената и ръката ѝ сочи черна врата.

- Благодаря - отговарям и натискам дръжката. Пристъпвам вътре и виждам татко, който седи зад бюрото и погледа му е фокусиран в монитора. Усеща присъствието ми и оставя заниманието си. Вече фокуса е над мен. Отново притиснена въздишка се откъсва от устните ми. Усмихвам се мило и придърпвам един от столовете настанявайки се на него. - Здравей, тате! Биографията ми е тук, може да я разгледаш. - казвам и вадя от чантата си малка папка с няколко листа в нея.

- Здравей, Алисън! Как си? - пита и взима папката от ръцете ми. Връщам ръката си на бедрото ми и гледам в лицето му.

- Добре, благодаря че попита.  - отвръщам възпитано а той леко се засмива

- Защо трябва да минаваме през това? - пита и вдига поглед към мен. Дъхът ми секва и преглъщам притеснено.