"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Четиресет и девета глава

Днес настроението ме беше достигнало, както никога. Бях станала доста по-рано от обичайният ми час въпреки, че е неделя и единственото място, която трябва да посетя е работата си за да взема тричасовата смяна, наложена в графика ми. Оправям яката на розово-бялата си риза и закопчавам последното копче, нахлузвайки палтото си. За пореден път останах да преспя при Хари и вече ми става неудобно да го будя за да ме закара до някъде, затова решавам да тръгна сама към библиотеката. Обувам бежавите си боти и пъхвам телефона в джоба си, след което натискам дръжката на входната врата и излизам от апартамента влизайки в асансьора, който за късмет беше на етажа. След кратко пътуване вече минавах покрай бюрото на Тед, който явно отсъстваше днес, тъй като на негово място беше поставено друго много по-младо момче от него. Над двадесет и пет години с тъмна, почти черна коса и дълбоки също тъмни очи. Подарявайки ми смесица от сладка и онази сваляческа усмивка, той вдигна вниманието си към мен.

- Добро утро госпожице! - дълбокият му глас ме поздрави и остави телефона на страна. - Убеден съм, че сме се срещали и преди, но ще ми е приятно да се запознаем по-подобаващо. - тялото му бавно става от въртящият се черен стол и идва до мен взимайки ръката ми и бавно повдигайки я към устните си. - Том Ранди.

Чудя се дали да му се сепна и бързо да сложа ръката си обратно в джоба на палтото, но дружелюбността му и моето възпитание не ми го позволяват, затова изпъвам края на устните си в усмивка и се представям. Погледа му обхожда всяка частица от лицето ми, запаметявайки я в главата си, като компютър.

- Чувал съм за Фоксън...голямата фирма в центъра на града, доколкото си спомням? - казва по-скоро като въпрос и аз кимам одобрително. Нещо в това момче кара косъмчетата на вратът ми да настръхнат. Не съм сигурна дали е заради усмивката, дали заради дълбоките му мрачни очи или акцента му, но има нещо. Усещам го. - Е явно, ще се виждаме вече по-често.

Прибира ръката си в джоба на дънките си и ми помахва леко преди да изляза от сградата. Какво ме караше така да се чувствам около него, не мога да си обясня. Всяваше респект от където и да го погледнеш, макар и за крехките си години. Но щом може да пленява така хората, защо забога работи тук? И къде е Тед? Вчера, когато с Хари се прибрахме бих се заклела, че беше наред. Обичайната усмивка на лице и доброто излъчване не го напускаха. Докато крачех из мокрите тротоари и студеното време заледяваше носа ми си мислех за това име Том Ранди. Може ли да ми е познато от някъде? Къде е възможно да съм го срещала? В кафене? Библиотеката? В фирмата?
Името все още ми звучи така непознато. Но може и да е прав. Може да сме се срещали, но аз да не съм обърнала голямо внимание, въпреки че това е равно до абсурда. Причината е, че аз запомям личности.