"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Двадесета глава

Колкото и да се обвинявам за стореното, все още мисля за устните му. Дори не мога да кажа, че "това беше ужасно". Тайно съм искала да ги усетя. Просто проклетата част от мен го искаше. Искаше го още от самото начало. Искаше това грубо момче вместо милото. Вместо Даниел.
Би трябвало да съжалявам, че съм постъпила така. И отчасти е така, съжалявам. Най-много за това, че за максимално много време изневерих на Дани а той наистина ме обича. Не мога да кажа същото за Хари. Чувствам се, като в сапунка.

- Алисън, би ли дошла за момент - чувам майка от долния етаж и с въздишка тръгвам към нея. Днес съм почивка и нямам планове, затова трябва обстойно да помисля и за такива. Влизам в кухнята и я заварвам, как чисти плота. - С баща ти мислим да отскочим до Турция. Искаме да си направим малка почивка. Ще е проблем ли, ако ти останеш тук? - пита, но не смее да ме погледне. Главата ѝ е приведена.

-Не е проблем. Забавлявайте се.

Какво друго да ѝ кажа? Не бих им се сърдила, все пак няма защо, просто и на мен не ми се седи сам самичка тук. Въпреки, че и аз нямам планове, бих искала да се ангажирам с нещо, колкото да не скучая.

-Много ти благодаря, Али! Ще бъдем там седмица вероятно. Но ти обещаваме, че ще отидеш и ти щом се върнем. Просто трябва да гледаш Дона. - Дона?

-И коя е Дона?

-Не съм ли ти казала? - пита и въздъхва - Е, това е новото ти куче. Спомняш ли си откога искаше куче? Е, баща ти ме нави да вземем Дона, но грижите ще са твои и на баща ти! Дано се зарадваш. - обяснява, но аз спрях да я слушам още на "това е новото ти куче". Исках домашен любимец от толкова години, но никога не съм го получила. И причината е, че преди година още имах астма а това пречеше да имам каквото и да е животно в нас.

-А къде е сега? - питам въодушевена. Нямам търпение да зърна прекрасните ѝ верни очички!

-След малко трябва да си дойдат с баща ти, той отиде да я вземе.

-А каква порода е? - задавам прекалено много въпроси.

-Мисля, че беше нещо между гонче и немска овчарка.

-Аз...това е много...благодаря ви! - възкликвам, и като малко дете започвам да пляскам с ръце. Майка ми леко се засмива на детската ми реакция, а тя става още по голяма когато чувам как някои, вероятно баща ми отваря вратата. Затичвам се към хола и на права виждам точно това, което си представях- много сладко кученце с жални очи, пухкава козина и съвсем жаловито. Плахо пристъпвам към него, клякам за да го погаля или поне да опитам.
Забелязвам, че кученцето не е плашливо. Дона се прибутва в ръката ми и доброволно се дава за да я гушкам. Името Дона ѝ отива. Тя е красива. Малко по-големичка, но ще свикна. И най-вече сладка.