"𝑃𝑒𝑟𝑓𝑒𝑐𝑡"

Двадесет и четвърта глава

Придърпах раницата на рамото си и излязох от часа по алгебра, като се насочих към шкафчето си, където засега държах резервни дрехи някакви кецове, който бях натикала в раницата си и две тетрадки при нужда. В коридора все така цареше лек хаус особено в областта при шкафчетата. Някои се натискаха на тях, други оправяха гримът си. Като цяло това ми прилича, като когато бях в училище с изключението, че тук е с повече етажи и там на учениците беше забранено да проявяват липса на възпитание. Интересно от къде са ми допринесли маниерите...
На път към шкафчето очите ми започват да засичат доста погледи, който се надхвърлят към задните ми части. Започвам да се чувствам неловко, защото тук дори не опитват да прикрият това, че ме заглеждат, както ме смущава това, че някои облизват устните си. Боже, сериозно от първия ден този университет не ми прави голямо добро впечетление, като изключим вида му и учителите в него. Всичко друго е лудница от която искам да бягам.

Преглъщам тежко и забързвам крачка към шкафчето опитвайки се да отклоня вниманието от себе си. Прибутвам едно момиче, застанало на пътя ми и забивам лице в шкафчето си. Отдъхвам си, пиша комбинацията и вратичката се отваря. Оставям учебниците, който няма да ми трябват за вкъщи и я заключвам обратно. Рудн втори на зяпането започва...
Докато си проправям път към изхода на сградата изваждам телефона си и поглеждам за съобщения, но единствено съм получила от Даниел, което гласи едно простичко здравей и въпрос как прекарвам първия ден в университета. Усмихвам се и решавам да му звънна.

- Как върви първия ден в университета? - посреща ме с въпроса, който ми бе задал, като съобщение. Отмятам кичур коса и поглеждам към светофара на улицата, който показва червено.

- Не бих се оплакала - леко излъгвам, но така или иначе ще ми е неудобно да му кажа за погледите. А още повече аз да го погледна в очите след случката с Хари. Спомени започват да се набиват в главата ми и замлъквам. Хари и аз на дивана. Пръстите му в мен. Стенанията и общите дихания. Устните му. Къдрицоте му. Пронизващите очи. Краят.

- Внимавай! - чувам крясъка на някои а след това бивам извлечена от пешеходната. Завъртам глава и виждам кола, която изхвърча пред лицето ми. Срещам се с земята и неочакван писък се изнизва от устата ми. Какво правя на пътя? Усещам движение под себе си, веднага скачам на крака и поглеждам към човека. Момче с руса коса и изящни сини очи, облечен в бяла тениска и сиви джинси.