I Told The Stars About You || Park Jimin

Touch

Завивам се през глава, докато двете ми приятелки се опитват да издърпат одеялото от ръцете ми. Искам просто да спя и да не се събуждам никога, докато Вселената сама не докара Джимин пред мен. Чувствам се ужасно. Чувствам се виновна и ми е гузно. Гузно ми е за всичко, което казах и направих. Гузно ми е, че получих тези снимки. Точно аз. Не ми харесва, че мисля за тях във всяка една секунда от денонощието. Не искам да мисля за тях. Проверявам постоянно дали са на мястото си, скрити. И винаги са там, но ме е страх да не изчезнат или някой да ги намери. Приятелките ми знаят, но аз им имам доверие.

 - Хайде, ставай. Да излизаме някъде - вика Тереза в ухото ми и бута възглавницата ми.

Издавам звуци на несъгласие и се сгушвам още повече в завивките.

 - Не може да седиш тук вечно - повтаря Ванеса от пет минути.

 - Само гледай - казвам от под възглавницата.

 - Аз слизам долу да поръчам вечерята. До десет минути да сте долу - съобщава Тереза и излиза.

Чувам, че Ванеса се разхожда из стаята и за кратко най-накрая имам тишина.

 - Ейва, къде са снимките? Мислех, че са на рафта, но ги няма - говори Ванеса и рови някъде нещо.

 - Как така ги няма? - изправям се рязко и поглеждам към рафта.

Отстранявам рошавата коса от очите си и се опитвам да фокусирам рафта и книгите, в които скрих всичко. Тогава одеялото ми бива издърпано и се озовавам без никакви завивки. Става ми студено и веднага обвивам ръце около тялото си. Ванеса хваща ръката ми и ме издърпва от леглото без моето съгласие. Опитвам се да стъпя на краката си преди да падна на земята от неочаквания развой на събитията. Бързо се досещам, че ме излъгала, но за всеки случай пак проверявам дали снимките не са изчезнали.

Мрънкам през цялото време, докато сресвам косата си и обличам чисти дрехи. Тя не ми обръща внимание и единствено ме кара да побързам, защото вечерята ни ще е готова след няколко минути. Имам време само за малко спирала, затова просто излизам с малко грим след нея. И без това след вечеря плановите ми не са по-различни от връщане в леглото, докато Вселената сама не докара Джимин пред мен.

Слизаме по стълбите, понеже пред асансьора чака цяла опашка от хора, а Ванеса е твърде гладна, за да чака. Следвам я без да казвам нищо. И без това не ми се говори. Тя подтичва надолу, а аз влача крака по всяко стъпало мързеливо.