I Told The Stars About You || Park Jimin

Cold

-    Какво става? – питам отново, но далеч по-настоятелно, когато не получавам отговор веднага.

-    Ти ми кажи какво става – крещи тя и плаче в същото време. – Какво му е? Какво си направила?

-    Моля?

Едва успявам да се доизкажа и тя хваща ръката ми и ме издърпва извън стаята. Стиска ръката ми и не ме пуска през целия коридор и дори по стълбите. Сърцето ми препуска от страх. Не разбирам какво става и единствено се моля той да е добре. Абсолютно нищо друго няма значение в момента.

Опитвам се да накарам Сеулги да каже нещо и да ми обясни. Питам я дали той е добре, но тя мълчи и върви. Прави големи и бързи крачки очевидно към тяхната стая и бърше сълзите от очите си. Хиляди мисли преминават през главата ми и всяка следваща е по-лоша от предишната. Не мога да проумея какво се е случило, за да се стигне до мен. Да се стигне до варианта да извикат мен. Мен. Когато правят всичко възможно да стоя далеч от Джимин.

Уплашена съм и не се дърпам от нея. Страх ме е от това, което ми предстои да видя. Искам само той да е добре. Усещам как очите ми започват да парят и сълзите ми се стичат по лицето ми. Стаята им ми се струва толкова далеч сега и сякаш векове вървим по дългите коридори.

Когато най-накрая сме пред вратата, тя е отворена. Пред нея стоят мъжете в черни униформи, които свободно ми позволяват да премина. Гледам ги злобно, но те единствено отместват поглед от мен. В стаята са мениджърите на Джимин и на Сеулги и други мъже, които не познавам, но вероятно съм виждала някога. Всички са се скупчили пред вратата на банята и един от тях натиска упорито дръжката й и я блъска с рамо.

Всички ме поглеждат, когато влизам. Опитвам се да разбера какво се случва. Чета единствено тревога в очите им. Техьонг е тук. Гледа ме с надежда в очите и избърсва сълзите, които не спират да замъгляват зрението му. Мълчи. Всички мълчат. Не чувам нищо друго, освен шум от течаща вода и когато навеждам глава, осъзнавам, че стъпвам във вода. Обувките ми се пълнят с нея и пристъпвам няколко пъти напред, за да усетя сама колко е нивото на водата. Не спира да излиза от под вратата на банята.

Поглеждам Сеулги объркано и чакам да ми обясни.

-    Не е излизал от там вече три часа. Викам, но не отговаря. Не отговаря на никого. Моля те, направи нещо – проплаква тя и сърцето ми се свива.