I Told The Stars About You || Park Jimin

Hair

След най-прекрасния обяд, който съм имала някога, с Джимин вървим към следващото място, на което той настоява да отидем.

- Кое ти хареса най-много? - пита той за трети път.

- Кимчи - отговарям аз за трети път.
- Хмм.. мисля, че беше соджу - подсмихва се той и се обръща наляво, за да ме погледне.

Усещам как кръвта се събира в бузите ми и вече знам, че цялата съм червена. Покривам лицето си с длани инстиктивно и той се засмива на реакцията ми.

- Шегувам се - на спира да се смее.

- Не е смешно - удрям леко ръката му, опитвайки се да звуча сериозно.

Не ми се получава, особено при положение, че се усмихвам всеки път, когато се сетя за начина му да ме накара да кажа корейската дума.

- Много си сладка - усмихва се и роши леко косата ми, сякаш съм дете.

- Стига дее.

Заемам се с това да оправя косата си, но тя вероятно става още по-зле. Той застава пред мен, хваща ръцете ми и ги сваля от главата ми. Заравя собствените си пръсти в косата ми и започва да прехвърля кичурите ми на правилните им места. Гледам го с леко отворена уста, съсредеточена върху физионимиите, които прави, докато се опитва да разбере как точно стои косата ми. Толкова обичам да е близо до мен и да ме докосва.

- Готово.

Прави крачка назад и ме оглежда, за да се увери, че вече всичко си е на мястото. Седя и гледам навсякъде другаде, но не и към него. Твърде неудобно ми е да усещам погледа му върху себе си.

- Знаеш ли, че си много красива. И то с всеки път повече от предишния. Как го правиш? - пита той със сериозен тон като слага двете ръце на кръста си и приближава лицето си по-близо до моето.

Моля? Не знае ли, че и аз се питам същото за него всяка една секунда? Мигам бързо срещу него и се чудя в коя земя да потъна. Мога да припадна точно тук и сега, ако не беше хванал ръката ми още преди да мога да отговоря по какъвто и да е начин. Дръпва ме леко и тръгва напред. Не знам в колко нюанса на червеното преминават страните ми в тези няколко минути, но не са малко.

Повлича ме нанякъде. Нямам никаква представа къде съм вече сигурно цял ден. Ходя насам - натам с него и без него и вече съм сигурна, че ако ме остави точно тук и сега, никога няма да мога да се прибера сама. Какъв късмет само.