I Told The Stars About You || Park Jimin

Lost

Четири дни вече отминават от последния ми разговор с Джимин, когато се застъпи за мен. Сега единственото, което получавам от него са леки усмивки от далече и засичането на погледите ни всеки път, когато бяхме в едно помещение. А това се случва в ресторанта или фоайето, защото само там можем да се засечем.

Няколко пъти му се отдава възможност да ме заговори, но той не го направи. Нарочно оставам сама и се въртя пред погледа му, но нищо. Колко бях жалка. Да си въобразявам, че такова момче би имало чувства към мен. Усещам, че ме гледа, но не предприема нищо. Най-жалкото нещо, което правя, е да заставам пред онзи барман и да се надявам да ме закачи отново с нещо такова пред погледа на Джимин. Той обаче е твърде изплашен от предния път и едва ме поглежда. Вече почти губя надежда.

Странното е, че не засичам друг от членовете на БТС наоколо. Предполагам, че не са тук, но защо да ги разделят. Защо само Джимин е тук? От всички възможности, защо само той? Защо точно сега?

Още толкова много въпроси имам и това така ме разсейва. Почти не говоря, затворила съм се в себе си и се ядосвам постоянно за всичко. Не се наслаждавам достатъчно на града и забележителностите, по които обикаляме. Отчаяно искам да усетя докосването му отново върху кожата си и да чуя гласа му, говорещ само на мен. Губя представа за времето и пространството и въпреки, че чувам какво другите ми говорят - не ги слушам наистина. Отделям се в моя свят и не искам да излизам от там по никаква друга причина, освен заради него. Няколко пъти изгубвам приятелките си от поглед и изоставам на екскурзиите по различните забележителности.

Сега даже не знам къде отивам. Отново изоставам и губя цялата група от поглед. Вървя по улицата сама и знам, че трябва да ме е страх и да бързам, но краката ми се движат бавно по асфалта и отказват да действат по волята ми. Заставам на едно кръстовище и се оглеждам. Едната улица ще ме отведе до хотела, а другата и аз не знам къде. Но не знам коя за къде води. В крайна сметка тръгвам наляво и се надявам да е правилната посока. Телефонът ми се изключва и не мога да звънна на никого, нямам батерия. Улицата, по която вървя е празна, което ме учудва, защото това все пак е ЛА. Усещам се, че това вероятно е грешния път, но е твърде късно да се върна назад. Все ще изляза на някое познато място.. предполагам. Слънцето залязва и след най-много десет минути вече ще е тъмно. Толкова съм глупава. Колко трябва да изостана, за да се окажа в това положение. Явно много.