I Told The Stars About You || Park Jimin

Jimin - Past

* двадесет години по-рано*

- Хвани ме! – пищи тя с детското си гласче и мъничките й крачета обикалят около мен в непрекъснат кръг.

- Изморих се, не мога повече.. – отговарям й задъхано.

Сядам на една от близките пейки. Тя се засмива тихо и бърза да се настани до мен. Подпира лакти на коленете си и завърта глава към мен. Тъмните й очи винаги блестят по особен начин. Не обича да стои на едно място, предпочита да тича и да играе. Вързаната й на две опашки коса често се развява зад нея и рядко някой може да я види спокойна.

- Мьонгин-а, как може никога да не се измаряш? – поглеждам я аз объркан.

- Обичам да играя с теб, Джимин-а. – смее се тя, удряйки ме леко по рамото. – Искаш ли да си вземем рамен?

- На колко си всъщност? Не трябва ли да ме наричаш "оппа"? – слагам ръце на кръста си и цупя устни.

- Може би.. когато пораснем. Няма да наричам осемгодишно "оппа", въпреки че съм с година по-малка.

Никой никога не може да предположи, че наистина е едва на седем. В нея кипи такава енергия и винаги знае как да се справи във всякаква ситуация. Държанието й не е присъщо за годините й и точно затова може да накара всеки да прави това, което тя иска. Самият аз често забравям, че е с година по-малка от мен.

- Хайде да си вземем рамен! Време е.

Тя хваща ръката ми с двете свои и ме дърпа към едно от уличните заведения, където само деца и ученици сядат. Мястото не е нищо специално. Типичните дървени маси с пластмасови столове и някакъв навес, колкото да пази от дъжда в лошото време. Всеки ден се предлага един вид рамен. Един вид рамен и нищо друго. Но въпреки това славата на заведението се носи из целия квартал в Бусан. Никъде другаде не може да се опита точно така приготвено типичното корейско ястие. Рецептата се предава от поколение на поколение и това прави всичко още по-уютно.

Винаги аз ходя да поръчвам двете порции и възрастната жена обича да ме вижда всеки ден. Повтаря колко съм пораснал, а самата тя все си е същата. Изчаквам няколко минути, в които мъжът й приготвя порциите и тя ми ги подава през прозорчето. Аз й давам точната сума уон и взимам купичките. Търча към любимата ни маса със Мьонгин, като се старая да не изсипя част от съдържанието. Двамата се тъпчем колкото се може по-бързо, за да не губим време в яденето. Тя не спира да повтаря колко обожава вкуса и ми дава да опитвам от нейната порция, понеже й се струва по-вкусна.