I Told The Stars About You || Park Jimin

Jimin

Минават вече дни откакто не съм говорил с Ейва.

Виждам я навсякъде. Постоянно намира начин да е там, където съм и аз. Но винаги, когато очите й срещнат моите, се скрива от погледа ми и цял ден няма и следа от нея. Избягва ме, крие се. Не знам защо, но искам да разбера. Не разбирам дали аз съм виновен за нещо и това ме притеснява най-много. Прехвърлям всяко от действията и думите си в главата си, мъчейки се да открия причина, но не успявам.

Три дни вече не мога да я изкарам от главата си и се побърквам все повече и повече. Избягвам тренировките за скорошното ми изпълнение в ЛА и не излизам никъде, не мога дори да заспя.

Сутринта ставам и решавам, че ще се опитам да се разсея като отида на една от екскурзиите, предложени от хотела. Приготвям се набързо и слизам пред хотела с маска на лицето и очила, за да хвана малкото автобусче. Хората вече са се наредили на опашка и влизат, за да запазят предните си места. Успявам се да наредя преди повечето и не влизам последен. Сядам до пътеката на автобуса до една възрастна жена, понеже нямам особено голям избор. Помагам й да качи сакчето си на предопределените места и тя ми позволява да седна до нея. Тъкмо когато слагам слушалките си, Ейва влиза в автобуса. Примигвам бързо и се уверявам, че наистина е тя, докато върви по пътеката и се приближава все повече и повече. Не ме вижда. Но аз я виждам и е толкова красива. Сама е. Носи слънчеви очила и съвсем мудно се настанява на двойните седалки от другата страна на пътечката. Дели ни само мястото, през което хората минават, за да достигнат до мястото си.

Обръщам се към нея и просто я гледам. Тя не ме забелязва. А автобуса все още не тръгва. Тя се подпира с ръка на облегалката отстрани до седалката и въздъхва изморено. Усещам познатия ми парфюм и не мога да спра да я гледам. Всичко в нея е съвършено. От върха на обувките й  до последния косъм от блестящата й коса. Иска ми да свали очилата си, за да видя очите й, но тя не го прави.

Докато съвсем спокойно съм се загледал в чертите по лицето й, тя извръща неочаквано глава към мен. Дълго време ме гледа стреснато и втренчено. Не виждам очите й, но мога да усетя погледа й. Когато се осъзнава, се навежда бързо да вземе раницата си и се изправя от седалката си. Ще си тръгне. Това ще направи.

Изправям се след нея и хващам ръката й, за да я спра. Минавам покрай нея и излизам от автобуса, оставяйки я да отиде на екскурзията. Не искам да се спира от това да види Лос Анджелис заради мен. Щом не може да отидем и двамата, аз ще съм този, който ще се откаже. Не тя.