I Told The Stars About You || Park Jimin

I Love You (Jimin)

-    Така и не ми каза какво ти беше вчера. Не изглеждаше добре – пита Ейва, забола очи в чинията пълна с кимчи.

Спирам да се храня и преглъщам тежко. Не искам да развалям деня, а и сега определено не е времето да говорим за подобни неща. Не искам да я притеснявам. Не искам да мисли за това, защото това значи да спре да мисли за себе си. Не искам да я тормозя с проблемите си. Не искам да я натоварвам с безсмислени неща. Тя не го заслужава.

Взимам си от кимчито пред нея, с цел да привлека вниманието й към мен. Тя вдига поглед и мога да разчета тревогата в очите й. А аз точно това не искам да виждам в тях.

-    А ти така и не ми каза защо ме излъга онзи ден – повдигам вежда и се усмихвам, опитвайки се да я убедя, че всичко е наред.

Не е най-добрият ми отговор, но нямам много време да го обмисля. Страхувам се от това, което предстои да каже. Не знам дали искам да разбера защо ме излъга и защо се отдръпна тогава по такъв начин. Тя ще ми каже, а това значи, че после аз ще трябва да говоря. А аз не искам да говоря. Не сега.

-    Сложно е.. Аз получих..

И тогава и на двама ни вниманието е отвлечено от пищящия звук на отключващата се врата. Тя се отваря рязко и Сеулги влиза с картата за стаята в едната си ръка и дамска чанта в другата. Няма по-подходящ момент, в който бих предпочел да ни прекъсне. За първи път имам нужда някой да го направи.

Тя гледа ту към мен, ту към Ейва и мълчи. Не мога да разчета емоцията, която е изписана върху лицето й, но не ми говори нищо добро. Мъча се да измисля най-подходящото нещо, което се казва в такъв момент, но сякаш съзнанието ми този път отказва да мисли.

-    Аз тъкмо си.. тръгвах.

Ейва пуска приборите си в чинията и напуска стаята бързо без да поглежда нито един от двама ни. Сега вече съжалявам, че си тръгва. Явно всяко хубаво нещо наистина си има край.

Сеулги проследява с поглед затварянето на вратата и после премества очи към мен. Изчаква стъпките по коридора да утихнат и веднага след това захвърля нещата си настрана и тръгва бързо към мен.

-    Ти нормален ли си изобщо? Мозък имаш ли да мислиш? – вика, докато ме бута назад с двете си ръце. – Виждаш ли се какво правиш? Толкова ли си глупав?!

Гледам навсякъде, но не и към нея. Мълча и чакам да отмине изблика й на гняв, за да говорим спокойно, обаче такъв момент май няма и да дойде. Не разбирам какво толкова е станало. Тя знае за връзката ми с Ейва, ако така може да се нарече, и няма нищо против нея. Дори ме подкрепя и ми помага,когато й се молех да измисли скрит начин, за да се видя с нея.