I Told The Stars About You || Park Jimin

Photos

Веднага щом излизам от тоалетните, се оглеждам за Джимин в огромното фоайе. Пълно е с хора и никой от тях не изглежда като него. Ядосвам се сама на себе си, че отново го оставих да си измъкне без да проведем нормален разговор. Нямаше да е най-нормалният разговор, но все пак трябва да говорим, а така и не ни се получава. Решавам, че щом това не успях да постигна днес, мога поне да открия това фотостудио най-накрая.

Поглеждам часа, сещайки се, че си извиках такси за след час. Остават точно пет минути до идването му, а аз така и не успях да си изпия чая на балкона. Не че събитията, които заместиха това не ми харесват повече, но провалят плановете ми. А провалянето на плановете ми никога не свършва добре.

Вървя бавно по стъкления под, под който се намира огромен аквариум. Стъпвам едва ли не върху океан, пълен с акули, скатове и всякакви видове риби. Разбрах, че аквариума е свързан с океана, което се намира в близост до хотела и по този начин рибите просто идват, когато пожелаят, без да се налага да ги затварят насилствено. Просто ги хранят, което ги привлича допълнително.

Излизам пред хотела и чакам таксито да се появи. Проверявам телефона си през няколко секунди. Когато вече минават десет минути след уречения ми час с шофьора, отварям приложението. Още щом зарежда, на екрана ми се изписва: "Съжалявам, но вашето пътуване бе отменено. Няма достатъчно шофьори.". Вероятно съм го получила още преди да изляза от стаята, но така и не проверих тогава дали съм извикала таксито успешно. Псувам на български, за да не ме разбере никой и проклинам плановете си. Единственото, което ми остава е да пусна навигацията и да тръгна пеша към студиото, защото така или иначе, номер за такси нямам. Следвам инструкциите и неоткъсвайки очи от телефона, завивавам наляво и надясно по улиците. Около мен профучават коли и минават хора. Ужасно гладна съм и на няколко пъти вдигам глава, когато подминавам някоя сладкарница или пекарна.

Не знам къде се намирам, но се надявам да стигна в крайна сметка където се предполага. След половин час се налага да спра, защото едва не се блъскам в един от кошовете за боклук. Откъсвам очи от телефона и пред себе си виждам висока стена. От двете ми страни се намират кошове за боклук с разпръснати отпадъци наоколо. Джипиесът ми ме е отвел в задънена улица и сега нямам представа как да се измъкна от тук.

- Да не би да си се загубила? - провиква се непознат глас зад мен.

Обръщам се и виждам на няколко крачки от мен момче, може би около моите години. Носи сив суичър с червени линии по дължина на ръкавите и черен панталон. С чистите си бели обувки прави няколко крачки към мен, но спира, защото иначе трябва да стъпи в боклуците около мен. Косата му е вдигната, но разрошена. Усмихва се и чака отговора ми сякаш с огромно нетърпение.