I Told The Stars About You || Park Jimin

Elevator Thoughts

Силният ми писък успя да накара Джимин панически да се завърти на сто и осемдесет градуса и да закрие очите си, докато седях гола посредата на огромната му всекидневна в два през нощта.

*по-рано същия ден*

Шофьорът извади големият ми куфар от багажа на колата и ми посочи коя врата е входа към небостъргача, в който се намираше апартаменът на Джимин. Отвори го с един от ключовете, които бяха предназначени за мен и ми обясни бавно кой ключ за коя врата е, понеже безопасността на жителите тук беше приоритет. След което пъхна ключа в ключалката и въведе паролата, която отказваше да ми запише, за да не би някой друг освен мен да я прочете някога. Трябваше да запомня и нея, и тази за входната врата към апартамента на двадесет и третия етаж.

Асансьорът беше огромен досущ като във всеки петзвезден хотел с охрана, която записваше всеки влизащ и излизащ от сградата. Натиснах копчето за етажа и ми се стори, че се возехме с часове до мястото. Накрая вратите се отвориха и разкриха пред мен огромно фоайе с няколко врати с номера на тях. Последвах шофьора към едната, която той отново ми показа как да отключа и коя парола да въведа. След това вкара багажа в стаята ми, вероятно Джимин го е упътил коя е, и ме остави сама.

Стаята ми беше по-голяма, от която и да е стая, в която съм живяла. Имах си собствен остъклен балкон, огромно легло с няколко възглавници, плазмен телевизор и дистанционно за управлението на щорите, светлината и вратите. Собствената ми баня също не беше изключение или поне това предполагах, че се намира зад заключената врата в стаята. Не открих ключ наоколо, щях да попитам Джимин по-късно.

Позволих си да разгледам всички стаи, да се разходя из апартамента, понеже имах доста време на разположение. Всичко беше просто възхитително и не се налагаше да вършиш нищо сам, тъй като Джимин притежаваше и гласово управление за повечето уреди в апартамента.

Реших, че е добра идея да не нахалствам повече и се затворих в стаята си. Имах някои неща да свърша свързани с университета ми и разопаковах малко багажа си, за да извадя лаптопа. Седнах на бялото бюро в стаята, където ухаеше на свежите цветя във вазата върху него. Отворих леко завесите, за да се насладя и на гледката отвън и потънах в задачите си за деня.

Първоначално предполагах, че Джимин ще се прибере малко преди осем, за да се преоблече или приготви, но към седем и половина все още нямаше следа от него. Бях започнала с грима и облеклото си предварително и скоро щях да съм напълно готова. Погледът ми постоянно следеше часа и всяка минута ми се струваше като цяла вечност. Не го бях попитала за дрескода, което беше моя огромна грешка, защото Джимин винаги избираше различни ресторанти и заведения. Един ден можеше да те заведе в най-скъпия възможен ресторант, а друг път в кварталното заведение, за да ти разкаже за детството си. Въпреки това, всяко място беше перфектно и си изкарвах винаги добре. Облякох се с тъмнозелен костюм с токчета, защото прецених, че може би ще си ходи с почти всяка обстановка. Рокля щеше да е прекалено за среща в кварталното заведение. Не прекалих и с грима, но все пак бях старателна във всяка стъпка. Може да се каже, че бях доволна от себе си. Ако бях научила нещо през тези няколко месеци без Джимин, то беше, че самочувствието ти не трябва да зависи от някого друг, не трябва да зависи от комплиментите, които получаваш, и погледите, които лазят по тялото ти. Трябва да идва от теб самата и да се чувстваш добре в собствената си кожа. Трябва да зависи от твоето лично мнение за теб и когато то е високо или поне достатъчно, значи си успяла. Това не значи да търсиш перфектното, по-скоро да приемеш себе си точно така, както се виждаш в огледалото. И на никоя жена не би трябвало да й трябва мъж, за да разбере колко красива е всъщност.