Да си играеш с огъня

Пак това даскало...Все имам някакви проблеми с него

Училище. Мястото, в което можеш да си създадеш врагове, причината за недостиг на сън, желание за смърт и защо се мислиш за глупав. От него можеш да научиш милиони формули по химия, как да пробягаш двеста метра и какви ли не други безполезни неща.

Имах час по биология . Опитвах се да се средоточа върху това, което ми говореше госпожата, но всеки път щом го правех усещах как малкото ми останали мозъчни клетки умират. Накрая просто се отказах и започнах да си драскам един лист от тетрадката. С Ния ни делеше един чин. Какво правеше тя? Ами беше хванала един химикал и си го подмяташе с телекинезата наляво и надясно. От време на време и го търкаляне по чина (отново с телекинеза). Тя поне можеше да използва силите си на училище. Да, няма да спра да мрънкам за това. Аз, ако ги използвах щях да запаля училището, не е като да не съм го обмисляла, но и след всичко това с лабораторията и експериментите с мен ме беше страх да ги използвам. Понякога ми се щеше просто да нямах такива сили.

Звънеца би. Най - накрая! Имах чувството, че този час ще продължи вечно. Оказах се права.

- Къде си мислите, че отивате? - спря ни госпожата. - Сядай те веднага! Не съм ви освободила.

За какво изобщо имаше звънец в училище, като явно часовете свършват по желание на учителите. Не им ли се иска да се отърват възможно най - бързо от нас?

- Ама госопожо, ние имаме и други часове. - обади се едно момче. Не бях сигурна за името му, но мисля, че беше Лиъм.

- Мен не ме интересуват другите часове. - каза госпожата. Ми то мен не ме интересуваше никой час ама ходя на училище. Както и да е. Не трябваше да се ядосвам. Колкото и да бъда щастлива, ако подпаля училището, не ми се влизаше пак в онази лаборатория.

Гадния ден в училище не свърша до тук.

- Гледай къде вървиш! - бутна се в мен един идиот.

- Нискостеблен кърлеж, ти се блъсна в мен, забрави ли?

Той побесня. Не се учудвам и аз бих се ядосала, ако ми кажат така. Даже не бях сигурна какво точно означава думата "нискостеблен". Мисля, че  е цвете с ниско стъбло, но не давам гаранция. Все пак, поне рязнообразих малко. И на мен ми дойде до гуша с моите плъхове.

Той ме удари доста силно. Бях готова да изпищя "Мамо!", но се сдържах. Повтарях си " Не се ядосвай! Не използвай силите си! " на ум, ала все пак точно това направих. Ядосах се и подпалих идиота. Дали щяха да ме сметнат за убиец? Не, едва ли. Нямаше да разберат, че съм аз. Никой нямаше да повярва на историята. Дори и вие. Едно момиче се взря в един глупак и го подпали. Звучи нереално. Имаше само трима, които щяха да повярват. Хънтър, Ния и Луна. И като стана дума за Хънтър...

- Какво по дяволите става тук? - попита Хънтър, въпреки че съм сигурна, че беше наясно какво се случва.

Всички започнаха да шумят и се разсеях. Така огъня веднага огасна. Нацепения тъпчо се приближи до мен. Дано феята на зъбките приема и постоянни зъби, защото точно след секунди щях да имам да ѝ дам много такива. Добре, че беше Хънтър. Той фрасна онзи и от носа му потече кръв.

- Добре ли си? - попита ме загрижено Хънтър.

- Да, не аз бях в пламъци. Учудена съм, че все още е жив. Има късмет днес. Другия път няма да му се размине.

- Дано да няма друг път.

- Я, виж кой го казва. Издирван си.

- Говори по - тихо, ако обичаш. А и още не знаят, че съм аз.

- Тейла! - извика брат ми и дойде при мен. - Ти ли го направи?

- Не. Беше... Не знам, но не бях аз.

- Нямам идея как си го направила или на какви астероиди си, но утре е родителската среща. Не беше много разумно.

О, не! Със сигурност това щяха да го споменат на родителската. Мама ще ме убие. Ами перфектните ми оценки? Мъртва съм.