Да си играеш с огъня

Трима полицаи за едно дете...Прекалено е

- Тейла, къде беше? - попита ядосано майка ми, когато се прибрах.

- А, навън. Защо?

- Защо почти всичко в къщата е изгоряло?

- Е, не е чак толкова много.

- Тейла, какво си направила?

- Подпалиха къщата.

- Как?

- Ами... Няма да ми повярваш. - майка ми ме погледна със смразяващ поглед. - Е, щом толкова настоявал ще ти кажа. Дойдоха извънземни и... - майка ми ме погледна. Беше готова да ме убие. - Родена съм със супер сили, чрез които оправлявам огъня, но днес загубих контрол над него.

- Аха, бих повярвала повече на историята с извънземните.

- Затова тръгнах да ти разказвам първо нея. Виж, знам, че звучи лудо, но е истина.

Знаех, че няма начин да я убедя само с думи затова запалих малък пламък в ръката ми. Надявах се да не изгубя отново контрол.

- А... Наясно съм, че е номер.

- Де да беше. Добре, помисли, защо му беше на онзи полицай да ме отвлича без да ти казва нищо? Дори не беше полицай, а работник в лаборатория за деца със сили "Хоукинс".

- Трябва да повярвам?

- Как иначе създадох огън от нищото в ръцете си и как не се изгорих?

- Такива неща не съществуват.

- Или просто вие не знаете за тях.

- Познавам те, Тейла. Та ти си ми дете. Ако имаше сили щях да знам.

- Дали? Да ти казвам ли от какво умря Лукас? Тялото му не успя да смогне на напрежението, създаденото от крикокинетичните му сили. Следователно сърцето му спря. Вярваш или не, това е истината.

Лилит се появи зад майка ми. С знаци с ръцете се опита да ми покаже, че не трябва да ѝ казвам нищо повече, но бях тръгнала така или иначе. Майка ми все някога трябваше да разбере.

Разказах ѝ за всичко, без да споменавам Ния, Хънтър, Луна и близнаците чудо. Просто нямаше нужда да ги намесвам в това. Майка ми ме мислеше за луда. То аз си бях... Все едно. Това не е от значение. Тя отиде в спалнята си при баща ми. Вероятно ѝ дойде много. Все пак не вярвах да го приеме добре. Никоя майка не би го приела добре, освен ако и тя не е с такива сили.

Отидох си в стаята. Взех си слушалките и си пуснах музика. По едно време ожаднях, затова слязох на първия етаж до хола, за да си пия вода. Докато се качвах до стаята ми входната врата се отвори. Или по - скоро разби от няколко мъже. Бяха полицаи. Този път истински. Защо ли бяха тук? Пак ли бях загазила? Отговора е да. Затичаха се към мен, а аз се заключих в стаята си. Не помогна особено много, защото те разбиха и тази врата. Дали смятаха да платят за щетите? Закопчаха ме с белезници. Майка ми дойде в стаята. Спасение.

- Мамо! Какво съм направила? - попитах, готова да се разплача, но не получих отговор. Баща ми също дойде. Чувствах се като в турски сериал. Опитвах се да махна белезниците от ръцете ми, но без успех. Докато слизах надолу по стълбите, защото очевидно щяха да ме вкарат в затвора за нещо, мислих какво съм направила. Имаше доста, но вероятно беше заради силите ми. Джас беше казал, че полицаите също им помагат и ги прикриват. - Ти си ги повикал, нали? - попитах аз гледайки баща ми. - Заради силите ми.

Перфектно. Все едно ме арестуваха, защото съм се родила. Аз какво да направя, че имам тези сили?