Да си играеш с огъня

Баща ми ме вижда за първи път и вече вероятно ме мисли за луда

На сутринта станах и влезнах долу. Стана ми гадно, защото се сетих за Лукас. Нямаше ли някакъв шанс той да стане банши също? Майка ми беше доста тъжна. То се очакваше. Нямаше нищо за ядене, затова си взех една филия хляб и се качих обратно в стаята ми. Днес беше събота - нямах училище.

Много ми се искаше да поговоря с някой, но в същото време и не исках да говоря с абсолютно никой. Странен човек съм.

Лилит се появи до мен. Беше ме гушнала. Странно, не я усещах.

- О, не. Не ми казвай, че още някой, за който ме е грижа ще умре!

- Няма. Дойдох да те видя как си. - обясни тя.

- Защо не те усещам?

- Ол, ами аз съм мъртва. Малко хора могат да ме усетят. За да ме усетиш трябва да си умряла, да си свързана с мъртвите или да изпитваш прекалено силна негативна емоция.

- Искал да кажеш, че не съм тъжна от смъртта на брат ми?

- Попринцип в първия ден не си толкова тъжен. След няколко дни се започва да осъзнаваш колко ти липсва този човек, започваш да си представяш как той би ти помогнал в определена ситуация и така нататък.

- Събрала си опит в загубата на хората.

- Обикалям, сигнализим кога някой ще умре и гледам как хората търгуват от четири години. Нормално е да имам опит.

- На колко си всъщност?

- Седемнадесет.

- Умряла си на.... - математиката ми куца. Започнах да броя на пръсти.

- На тринадесет години.

- Как се е случило?

- Преди говорех с мъртвите. Свързват се с тях, чрез огледало, свещ и заклинание. Някакви хората ме убиха. Дори не ги познавам. Казаха, че съм заплаха, но след около един ден се събудих и други банши ми помогнаха. Обяснаха съм какво съм, какво правя, какво ми е забранено.

- Можела си да говориш с мъртви!

- А ти  можеш да палиш огън с ума си.

- Имаш право.

Изведнъж в стаята ми влезе един мъж. Дано не беше още един, който смята, че съм заплаха.

- Сама ли си говориш? - попита мъжа.

- Не, аз си говоря с... - обърнах се, но Лилит вече я нямаше. - Ъм, да.

- Странно хлапе.

- Да, а ти си?

- Дейв. - той ме погледна в очите. - Дейв Моргън.

- Тате? - нямах идея как да се чувства. Не го исках. Бях в шок, че е тук. Признавам си, понякога мислех, че е мъртъв. - Защо си тук?

- Сина ми е умрял. Не знам дали си наясно, но мен ме интересува за него.

- Всички ги интересува за него. - измърморих аз.

Баща ми излезе от стаята. Естествено, не затвори вратата. Как мразен хората да нарушават спокойствието ми, като влизат в стаята ми и на всичкото отгоре не затварят вратата.