Да си играеш с огъня

Близнаците чудо

- Видяла си се с баща си? И какво не ти харесва в това? - попита Хънтър, след като му разказах за всичко случило се.

- Ами, нямаше го толкова време. Не го искам. Да си върви отново!

- Не така! Все пак ти е баща.

- Трудно ми е да го на река така. Дори не ми знае името.

- Ще се опознаете и ще си допаднете.

- Не, няма. Повярвай ми.

Разхождахме се в парка. Този път Ния я нямаше. Бяхме само аз и той. Изведнъж нещо супер бързо профуча покрай нас.

- Какво беше това? - попитах.

- Нямам ни най - малка представа.

Изведнъж нещото, което явно беше човек, се спря. Щеше да го блъсне кола, но колата просто се забави. Да, от нищото. Мисля, че това беше, човек надарен с сили. Или по точно хронокинетичен. Ако сте забравили с най - прсти думи това са хората, който могат да забързват или забавят времето. Или просто колата е намалила. Нека да се върнем на Земята. Това е по - възможно. Не, че първото не е.

До онзи, който щеше да го блъсне кола се появи един човек. Мисля, че беше момиче. Тя се в вгледа в колата и я забърза. Колата щеше да блъсне човека, но явно момичето я спря. Те двамата видяха, че аз и Хънтър ги гледахме и дойдоха при нас.

- Нищо не сте видели. - каза момичето и се усмихна.

- Хронокинетични? - попитах аз.

- Да. - отговори момчето.

- И двамата? - то май е ясно кой задава милионите въпроси.

- Да. - отговори момичето. - Попринцип, ако един близнак има сила другият също има и то същата.

- Ол, вие сте близнаци! Е защо тогава забърза колата, за да блъсне брат ти? - недоумявсше Хънтър.

- Нямаш нито брат, нито сестра. Няма да разбереш. - каза аз.

Близнаците чудо се усмихната.

- Е, все някой трябва да започне това. Аз съм Тейла.

- Аз съм Ейдън. - представи се момчето.

- Ема.

- Казвам се Хънтър.

- На колко години сте? - разпитвах ги аз.

- На шестнадесет. - отговори момичето.

И двамата бяха с черна коса, бледо лице, ярко сини очи, плътни хубави устни и лунички.

- А вие на колко сте? - попита момчето.

- Аз съм на петнадесет, а Тейла на тринадесет.

- От града ли сте? Не съм ви виждала преди? - продължавах да ги разпитвам.

- Не, не сме. Често пътуваме. Без причини. Просто е забавно да си на път. - обясни близначката.

- Ясно.

Телефона на Ема звънна. Тя вдигна. Явно беше майка им, защото се обръщаше с нея на "мамо".

- Защо си записала майка си в контактите "Командир Уилиямс"? - обещавам, това бе последния въпрос.

- Защото сме Уилиямс, а и така ми харесва. Ти защо гледаш в чуждите телефони?

- Любопитствам.

- Ние ще тръгваме. - прекъсна разговора Айдън. - Чао.

- Чао. - казахме аз и Хънтър в един глас.

С него се спогледахме и свидетели рамене и се предторихме, че нищо от това не се бе случвало.