Да си играеш с огъня

Вече Тейла е без братче

Бяхме в моята стая. Учех брат ми на някой неща. Със сигурност нямаше да го науча на всичко. Аз горе - долу знам какво могат да правят крикокинетичните, но не знам абсолютно всичко, на което са способни.

- И просто трябва да се средоточа над стаята и тя ще стане студена? - попита Лукас. Звучеше всяка ме мисли за откачила. Да, беше прав - луда съм и то доста, но не аз му звъннах и му казах, че е вещица, нали? Да не говорим, че дори не съм вещица.

- Да.

- Ще опитам. - той затвори очи седнал по турски, както аз обичах да сядам. След малко отвори очи. - Нищо не става.

- Не трябва да се отказваш. То не става за секунди. Отивам да си взема вода.

Когато се върнат в стаята в нея имаше вече сняг.

- Мисля, че направих нещо. - каса Лукас.

- Трябваше да изстудиш стаята, не да я превърнеш в ледена пързалка.

- Какво да направя?

Изразни му се, защото в момента в стаята ми имаше сняг и беше адски студено. Реших да забравя стаята, както направих в лабораторията, като се надяват този път да не припадна. Успях! Очаквам аплодисменти. Малко ми се замая главата, но пък успях.

Изведнъж зад Лукас се появи баншито. Как ѝ беше името? А, да - Лилит. Щях да се зарадвам и да ѝ махна с ръка за "здравей", но се сетих, че факта, че тя е тук означава, че някой от което семейство скоро ще умре.

Тя показа с пръсти числото три и посочи с глава Лукас. Какво щеше да рече това? Че след три минути ще умре? Лилит изчезна.

Майка ни се прибра, затова спряхме упражненията с Лукас. Той отиде в неговата стая.

Стана ми скучно, затова просто реших да си източа батерията на телефона. Времето с телефона минава много бързо. Твърде бързо. Не се усетих кога стана време да си лягам. На мен обаче не ми се спеше. Батерията на телефона вече бе паднала. Реших да го оставя да се зарежда като хората и да гледам някой сериал от Нетфликс. Не бях изгледала и десет минути от сериала и майка ми дойде в стаята.

- Тейла, брат ти! Мъртъв е.

- Какво? Как така?

Отидохме в неговата стая. Наистина беше мъртъв. Не дишаше. Ужас, как ли щеше да го понесе майка ми? Кой щях да дразня когато ми е скучно? Не, нямаше начин да е мъртъв! Луис е щял да умре.

- Но как? - продума майка ми презсълзи.

- Не знам.

Майка ми се обади на сто и дванадесет и откараха Лукас в болница. Според мен няма спасение за него. Седях в стаята си. Лилит се появи. Тя гледаше с още по - тъжен поглед. Явно отново е плакала.

- Ще го спасят ли? - попитах аз, въпреки че не вярвах.

- Не.

- Знаеш ли от какво е умрял?

- Да.

- Можеш ли да ми кажеш?

- Силите, който притежавате, ти и приятелите ти, не са за всички. Нечии тела не могат да понесат напрежението. Сърцето му спря. - почувствах се ужасно като каза това. Почувствах се всяка вината за смъртта му бе моя. То и донякъде беше така.

- Защо не ми каза? Щях да го спра.

- Не мога да ти казвам каквото и да е преди да се е случило. Съжелявам.

Чек сега се сетих какво ми беше намекнала Лилит с ръцете. "Лукас ще умре след три часа ". Боже, понякога много ме е яд, че съм с мозъка на златна рибка.

- Недей. Вината не твоя, че хората умират. Ти само съобщаваш.

- Чувстваш се всякаш ти си убила брат ти, въпреки че не е така, нали? Е, аз се чувствам всякаш аз убивам всички тези хора. Понякога ми се искаше да бях умряла.