Да си играеш с огъня

Наказаха ме

И този ден настъпи. Деня, в който родителите се разочароват още повече от децата си. Днес беше родителската среща. Майка ни вече бе там.

- На кой мислиш, че ще се ядоса повече? - попита Лукас, докато ядеше течен шоколад от кофата с "Нутела".

- Не знам. Предполагам на мен. Запалих ученик.

- Счупих прозореца на класната ни стая.

- Имам тринадесет двойки.

- Тази лъжица ми е малка. - отклони темата брат ми.

- Това е най - голямата лъжица в къщата. Колко по - голяма искаш?

- Има и по - голяма. - каза Лукас и взе черпака.

- Това не е лъжица.

- Е, та к'во е? Аре недей да се правиш на умна. Взимай някъв черпак и ти и идвай да ядеш.

Поканата ми хареса. Не знам кога мина толкова време, но входната врата се отговори. Сигурно беше мама.

- Скрий лъжиците! - каза Лукас. - Аз ще прибера шоколада.

- Черпаците. - поправих го аз.

- Все едно.

За щастие успяхме да ги скрием навреме и мама не разбра.

- Тейла, Лукас. Веднага елате тук!

- Мъртви сме. - казах аз.

- Двамата сте под всякаква критика.

Да, няма да споменавам цялото конско, което мама ни изчете. Тя обичаше да драматизира. Бях наказана. То май се очакваше. Нямаше да излизам. Всякаш бях под карантина. След училище се връщах веднага вкъщи и не излизах повече. Така изминаха цели три скучни дни.

- Хей. - нахлу неочаквано през прозореца в стаята ми Хънтър.

- Здравей. Какво правиш тук?

- Дойдох да те видя. След като ти не можеш да дойдеш при мен, аз ще дойда при теб.

- Колко мило, но майка ми ще ме убие, ако те види тук.

- Ще я запалиш. - каза подигравателно Хънтър.

- Много забавно.

Той ме целуна. Чак сега забелязах колко добре се целува за момче, прекарало живота си в лаборатория без почти никакъв контакт с други деца.

- Тейла? - майка ми влезе в стаята. Хънтър спря да ме целува. - Какво си милситеьче правите?

- Учим. - казах аз.

- И по какво точно?

- Анатомия. Разучаваме човешкото тяло. - продължи да лъже Хънтър, въпреки че видимо нямахме надежда. Харесваше ми как той веднага започваше да лъже с мен. Малко хора имат толкова мозък, че да се сетят.

- Аха, и какво научихте? Че в човешкото в тяло има език?

- Ъм... Че хората имат очи. - отговорих аз.

- Колко интересен факт. - каза съркастично майка ми.

- Аз съм Хънтър. Хънтър Паркър. - представи се той.

- Майката на Тейла - Саманта. Приятно ми е.

- На мен също. - отвърна Хънтър.

Майка ми излезе от стаята.

- По какво ти се учи?

- По нищо. - отговорих аз.

- На мен също, но трябва да започнем по нещо.

- За да учим ли дойде?

- Дойдох да се видим. Нищо, че се видяхме в училище. Обаче, имаш да пишеш домашни, а майка ти те е наказала. По - добре да напишеш поне малка част от тях. С какво да започнем?

- Химия.

- H2O e формулата за вода. По какво друго ти се учи?

- Давай да почваме.

- Добре де, мадам. - каза Хънтър с подигравателен тон.

Започнахме да се питаме разни въпроси, които нямаха нищо общо с химията. Или изобщо с училището.