Да си играеш с огъня

Дори и двойка не заслужавам по математика

Отново беше понеделник. Така като ви съобщавам кой ден е се чувствам като календар, но мисля, че ми стана навик. Връщаха ни тестовете по математика.

- Тейла - две и четиридесет и девет. - Съобщи господина, когато стигнахме до мен, последния номер от класа. Бях готова да се гръмна. И мен и господина. Толкова малко не ми достигаше за тройка.

- На абсолютно всички оценките са преовеличени.

- Господина, това значи, че не заслужавам двойка. - каза аз.

- Ми не заслужаваш.

Нямате идея колко мразен този човек. Толкова обичаше да ни пише двойки. Особено на мен. Той погледна часовника на ръката си. Представих си го как казва "Звънеца ще бие след три минути, но аз ще ви задържа десет минути, тамън да закъснее те за следващия час и, за да ви измъчвам още по - дълго" . Звучи ви като някое създание от Ада, нали? На мен също.

Ния продължаваше да ми се сърди. Вътрешно се чувствах ужасно, но нямаше какво да направя.

Училищния ден минаваше ужасно, защото всички говореха за брат ми и ме обвиняваха, че аз съм го убила, затова последните три часа от училище смятах да прекарам в библиотеката на четвъртия етаж. Там нямаше много хора, пък дори и да имаше не бях груби. И дори и да смятаха, че аз съм убила брат си нямаше да го кажат, защото всички тук четата. Дори и аз. Четях "Сто и една приказки за лека нощ". Знам, по - детска книжка нямаше как да намеря. Какво да направя? Това намерих - това ще чета.

По едно време Хънтър седна до мен.

- Здрасти. - казах аз.

- Здравей. - отвърна той.

- Нямаш ли час?

- Ти?

- Какво правиш тук? Изобщо можеш ли да четеш?

- Да, учуден съм, че ти можеш. Тук съм, за да те видя.

- Носът ти кърви.

- Да, едно момче, каза, че си убила брат си. Както и да е. Как се чувстваш и защо не си ми казала за Лукас?

- Исках, но не ми беше удобно да задам темата. И нямаше нужда да се сбиваш само, заради тази простотия.

- Нищо ми няма. Не аз отидох при сестрата.

- Как така е отишъл при нея? Тази седмица е втора смяна.

- Ама в това училище има само първа.

- Знам, кажи го на нея. Пред вратата на кабинета ѝ го пише.

- Няма да коментирам.

- Хах, да.

Хънтър избърза кръвта от носа си с ръкав.

- Позволено ли е изобщо да се говори тук? - попита той.

- Попринцип не.