they made me his girlfriend. ➸ z.m. [спряна]

›› 44

Зейн седна на дивана, след неловката тишина, която настъпи. Нямах какво да кажа. Той можеше просто да ме лъже.

- Искаш ли кафе? - предложих.

- Можеш да правиш кафе? - той ме погледна.

- Че защо да не мога? - скръстих ръце.

- Защото не пиеш? - попита иронично.

За пореден път беше прав.

- Тогава няма да ти правя кафе. - отговорих троснато и седнах на другия край на дивана.

Зейн ме погледна.

- Говорила ли си с вашите?

Поклатих глава.

- Не, но мисля да им звънна. Искам да знам как е минало.

- Давай. - той ме подкани.

Взех телефона си и набрах мама.

- Ало?

- Добро утро, как сте? - попитах весело.

- Горе долу. Оправяме си багажа.

Сбръчках вежди и погледнах към Зейн, който се взираше в мен, чакайки обяснение за намръщената ми физиономия.

- Моля?

- Ами не се разбрахме и преценихме, че ще е най - добре да се приберем. Баща ти звънна рано сутринта и купи два билета, полета ни е след няколко часа.

- Мамо, защо не ми звънна? Как така изведнъж решихте да си ходите? - изправих се. - мога да поговоря с татко и да го убедя да останете... - тя ме прекъсна.

- Не, не. Няма нужда. По - добре е така. И на вас със Зейн досаждаме. Пак ще дойде.. вие ще дойдете, не се разделяме за постоянно.

Преглътнах тежко.

- Добре - въздъхнах. - ще дойда при вас.

- Чакаме те. - мама затвори.

Зейн се изправи, гледайки ме.

- Какво?

- Ще си ходят. Не се разбрали и си тръгват. Повтаря се същото като с Браян. Никой не си прави труда да ми звънне, за да ми каже какво става и всички просто решават да си тръгнат, когато стане трудно.

Седнах отново на дивана и закрих лицето си с ръце. Въобще не се усетих, че той всъщност не знаеше нищо за Браян.. Как ми се плачеше, но нямаше да заплача пред Зейн. Бързо се изправих и го погледнах.