Любов от пръв поглед/A love of first sight

Десета глава

     Стоя пред огледалото и отчаяно опитвам да вкарам всички немирни кичури коса в спретнат кок. В това положение съм от 10 минути и резултатът е никакъв. Никога не съм била от момичета, които изглеждат перфектно и се обличат перфектно и гримът им изпипан до последния детайл, и косата им винаги е чиста и.... схванахте идеята. Косата ми е чуплива, спиралата ми винаги се размазва, а малко са дрехите в които наистина се харесвам. И съм свикнала с този факт.
Но ми се иска днес да е различно, защото ми е наистина важен ден. С какво е важен ли? Днес за първи ден ще пробваме да правим поддръжки. Дааа, дойде и този момент. И се опитвам да изглеждам добре за себе си, а не за някой друг (или поне упорито се опитвам да се убедя, че е така).
С ластичка стягам кока и прибирам всичко стърчащо с помощта на фиби и лак за коса. Ами да приемем, че изглежда добре. Оглеждам се за последно в огледалото, взимам си чантата и с гордост вадя новите си обувки от кутията. Поръчах си ги от интернет и са перфектни за танци. Пъхвам ги в чантата си, обувам си кецовете и излизам.

     Защо, за Бога съм се прецепила толкова много. Поемам си дълбоко дъх и бутвам тежката входна врата на залата. Поздравявам учтиво охранителя, който ми се усмихва в отговор и се качвам по стълбите. „Спокойно, всичко ще е наред”, си повтарям най-вероятно за стотен път. Действително няма от какво да се тревожа. Както вече разбрахме, Андрей, колкото и голям задник да е, е добър в танците и съответно може да се справи. А колкото до мен, все ще свикна някакси. Вече се научих, че отначало всичко е трудно, но когато свикнеш ти се струва като детска игра. Е, на мен все още почти нищо не ми е като детска игра, но има време.
Възползвам се от това, че само Вики и Кристиян са дошли и започвам да се разгрявам. Днес ще ми трябва всичката гъвкавост, която притежавам. Единия ми крак е във въздуха, а дясната ми ръка се подпира на пода. Лявата се опитва да последва примера и. Такива разтягания само аз в целия свят сигурно правя.... Тъкмо отпуснах крака си на пода, когато гласът на Андрей прокънтя почти до мен:
        - Какво правиш? -  пита ме със смесица на изненада и укор. Изобщо обаче не мога да обърна внимание на въпроса му, тъй като съм заета демонстративно да си плюя в пазвата. Леле, как само ми изкара ангелите. Другите си мълчаха и беше тихо, а аз дори не съм чула кога е влязъл.
       - Уплаши ме – опитвам се да кажа тихо, но по-скоро звучи истерично и пискливо. Ах, този предателски глас.
        - Е, дойде големия ден, а? Вълнуваш ли се?
Престорената му заинтересованост почти ме кара да му се изсмея в лицето. Вече на няколко пъти вчера и онзи ден му казах, че не ме е страх и  се старая това да е така. А ако продължава да ме разпитва, ще разклати новопридобитата ми увереност, че ще се справя.
          - Всъщност се чувствам перфектно, благодаря – отвръщам му любезно-отклончиво и вдигам поглед, за да видя очите му, макар да знам, че не трябва.
         - И не се притесняваш? – подпитва учудено.
         - Ни най-малко – отвръщам уверено аз -  единственото което ме тревожи в момента е срочната ми оценка по химия, но едва ли би могъл да ми помогнеш с това.
Това пък защо го изтърсих? На него едви ли много му пука за моите проблеми.
        - От къде знаеш?  - в този момент ми звучи напълно сериозен и го зяпвам учудено. Разговорът остава недовършен, тъй като неговата дружка, Алекс влиза и те се заговарят.