Любов от пръв поглед/A love of first sight

Пета глава

     Казват,че хората които закъсняват са креативни личности.По тази логика, от мен се очаква да съм най-креативния човек на земята.Защо ли? Защото отново закъснявам.И докато хвърча по оживената улица,единственото което минава през ума ми е „Мамка му,мамка му,мамка му”. Това ни е първата обща тренировка и е изключително важно да направя добро впечатление.Което май няма да ми се получи,защото имам 10 минути път и само 5 до началото на тренировката.От друга страна,само наличието на съвестни шофьори спасява живота ми в момента,тъй като буквално минавам на какъвто светофар ми падне.Завивам и най-сетне се озовавам на улицата,на която е залата.Ужас!Косата ми стърчи навсякъде и съм направо отчайваща картинка.Но поне съм тук,макар и с 5-6 минути закъснение.Вземам стълбите по две наведнъж и  се озовавам пред вратата.
-Извинете за закъснението -  изстрелвам накъсано още с влизането,докато се опитвам да си поема въздух.
В този момент фокусирам треньора.Просто няма как да го сбъркам с някой от останалите хора в залата,макар че не го познавам.Висок е най-вероятно метър и деветдесет,има стегнато тяло,изкуствен тен и  не особено приветлив поглед,който е насочен към мен.Определено ми прилича на някой от онези издокарани фитнес инстуктори.Обаче външния му вид няма нищо общо със суровият му,плашещ глас,който в момента ми крещи.
-Ти не знаеш ли,че не трябва да закъсняваш?Вече всички са започнали!Вие малки невежи.... -  сипе пороя си от думи той.Аз обаче вече като че ли не го чувам.Просто наблюдавам останалите,които се разгряват и междувременно си говорят нещо,но прекалено тихо,че да мога да разбера какво.Явно тук,за разлика от училище,ако не си на време,губиш.И все пак, не съм закъсняла чак толкова много.
-Ако закъснееш и следващия път,забрави да те допусна!Хайде сега,отивай да се разгряваш.
„Всякаш ми пука,ако не ме допуснеш”-идеше ми да изкрещя  в отговор,но си замълчах и тръгнах да влизам.
-Чакай малко – обръща се отново към мен той,което хич не ми хареса.- Ти партньор нямаш ли?Къде е?
-Нямам представа-отговарям и след като се оглеждам по-внимателно,установявам,че момчетата действително са само три.Просто страхотно!Сега пък ми крещи за нещо,за което нямам абсолютно никаква вина.
-Андрей го няма.А,ти трябва да си резервата.Тук някъде е.Иди го намери и по-бързо.И без да се бавите.
Единственото което правя по време на тирадата му е да кимам утвърдинелно.И все пак използвам това,че ми дава възможност да изляза и се втурвам навън.Страхотно начало на деня,Вивиан,прекрасно наистина.Всички ми гледат излагацията и вече съм абсолютно убедена,че няма да си имам приятели тук.Ще съм аутсайдера на групата.Идва ми направо да ревна с глас.Но не го правя,защото трябва да открия въпросния Андрей,който явно има навика да закъснява,също като мен.Поемам си дълбоко дъх и решавам да си пробвам късмета с врата,успоредна на тази на залата в която се очаква,че трябва да тренирам,но удрям на камък.Там няма никой,затова се втурвам към долния етаж.Та аз дори незнам как изглежда,как се очаква да го намеря?Явно просто ще си ходя  и ще крещя „Търся Андрей и съм отчаяна”.
Обаче тъй като изобщо не гледам къде вървя,както обикновено,се блъскам в някой.О,стига де,само това ми липсва!Гледам как на забавен каданс,чаша с кафе се изплъзва от нечии ръце и пада на земята,а садържанието и се разплисква по краката ми.Горещото кафе моментално изгаря кожата ми и едва се сдържам да не изпищя от болка.

-Извинявай,толкова съжалявам,ще ти взема друго кафе-започвам да пелтеча отчаяно,
-Къде гледаш?-сопва ми се момчешки глас.
Вдигам поглед и се натъквам на сърдитото изражение на непознато момче.Не че познавам някой тук.И макар да ме гледа всякаш съм му прегазила кучето,мога да си призная с чиста съвест,че е адски красив.
-Трябва да намеря Андрей-казвам отчаяно.Едва ли има голямо желание да ми помогне,но какво ми пречи да опитам.
-Аз съм Андрей.Какво искаш?-изведнъж тона му стана мъничко по-заинтересован.
Обаче аз съм в шок.Това изобщо не ми харесва.Вероятността тук да има друг Андрей е почти никаква,което значи че той е момчето което търся.А това е лошо.Представях си го по съвсем различен начин.Запознанството ни не беше сред най-добрите,а имам усещането,че ще превърне живота ми в ад.И незнайно защо ми се струва, че е напълно способен да го направи.

Нека си призная истината.Няколко секунди просто седях,по-скоро стоях и го гледах втренчено.Което не създава много добро впечатление,нали?Ама трябва да кажа все нещо.
-Ами....-започвам,но думите просто не ми идват-Е... дойдох на тренировка и ми казаха ,че трябва да те намеря,тъй като съм нова и резерва и нямам партньор...-преди малко и дума не можех да кажа,а гледайте ме сега.Вече и аз започвам да се мисля за откачена.
-По-спокойно,Новата,никъде няма да ходя-тонът му беше подигравателен и назидателен едновременно.
Този тип определено ми е странен.Защо се държи така арогантно?Може би защото му разлях кафето.Но то опръска мен,а и аз не го направих нарочно,беше абсолютно случайно.И се извиних.А и защо седи тук,след като не иска да тренира?Засега няма да получа отговор на въпросите си,затова да го караме по същество.
-Но ти ТРЯБВА да дойдеш-натъртвам аз-Казаха ми да те открия,а и вече закъсняваме много.
-Виж какво,не ме занимавай,тръгвам си!-отсича той,въпреки настоятелния ми тон.
Моля??О не,ти няма да си ходиш.Забранявам!Това няма да го бъде.Достатъчно се излагах за днес.В момента в който тръгна да слиза надолу,грабнах китката му и я стиснах здраво.Което е изненада не само за него,съдейки по застиването на тялото му,но и за самата мен.Аз не правя такива неща.Той спря и се обърна и за първи път погледите ни се срещнаха.В тази позиция сме на почти еднаква височина, а в кафявите му,почти черни очи виждам...всъщност незнам какво виждам.Погледа му се плъзва по тялото ми,а осъзнавам,че и аз правя същото.Тъмна коса,черна тениска,която очертава добре оформено тяло и красиви крака.Хъх.Това не е честно.Освен това, нямаме щял ден да се гледаме.В този момент гласът му нахлува в съзнанието ми.
-Хубаво.Идвам-казва и звучи толкова отекчен,че почти го съжалявам.
Въпреки че може да се държи малко по-мило.Нищо няма да му стане.Решавам,че вече е безопасно да го пусна и отпускам захватката си.Кожата му е почервеняла,там където си бях впила пръстите.Опа.Това счита ли се за телесна провреда.Андрей обаче не каза нищо,затова тръгнах нагоре по стълбите,и чувах стъпките му зад себе си.Ето,можело да се разберем.