Любов от пръв поглед/A love of first sight

Шестнадесета глава

- На мен не ми изглеждат такива – отвръщам, обикаляйки микровълновата печка. Всъщност сме вкъщи от доста време и засега съм забележително спокойна. Още щом отключих вратата, Андрей влетя и нападна палачинките, които ни чакаха в хола. През целия път мрънкаше колко е гладени и едвам успях да си измъкна две палачинки за себе си. Чак да не повярваш колко много храна може да погълне. Междувременно успях да науча доста неща, които може би е трябвало да знам по-рано, като например че сега завършва единадесети клас, че живее в къща и си имат немска овчарка. Все интересни неща. Сега обсъждаме родителите му:
- О, такива са. И твърдиш обратното или защото си наивна, или защото не искаш да казваш лоша дума срещу тях – отговаря ми, докато рови в шкафа с подправки. Всякаш там има много интересни неща. Той твърди, че родителите му не са стока  и постоянно го притискат, но не мисля че е така. И определено не съм наивна, но го оставям да мисли каквото си иска.
- Аз ги харесвам, добри треньори са – казвам окончателното си мнение и сядам върху пералнята.
- Може би, но да ги видиш вкъщи!
- Е, поне ги виждаш. Майка ми работи постоянно и почти не  я виждам. Буквално съм на самоотглеждане.
-  Шегуваш ли се?!?  -  гледа ме невярващо – Живееш сама и се оплакваш?
Да, отстрани изглежда много яко, но не е чак толкова. През повечето време аз се грижа да има храна, вкъщи да е чисто и сметките да са платени. Признавам, че поне съм свикнала да нося отговорност и че един ден, когато замина да уча ще ми е по-лесно, но това отнема много от свободното ми време. Освен това е скучно постоянно да си сам. Но никога и дума не съм казала на мама. Първо защота тя най-вероятно го знае и не искам да сипвам сол в раната и второ, защото тя прави всичко това за да ми осигури добър живот. Гледам да съм благодарна за това.
- Не се оплаквам – засмивам се аз – Би ли ми подал шоколада? В шкафа до този който прерови е – заявявам саркастично, но той не ми обръща внимание, а просто се навежда да го търси. През това време пуканките стават готови и когато отварям микровълновата, се разнася приятен аромат на масло. Вадя парещия пакет и го изсипвам в купа.
- Защо ми ядеш шоколада -  писвам високо и даже го стряскам. Когато се обърнах, видях че си е заровил ръката в буркана с Нутела. Моята Нутела. Тя е бебчето ми.
- Не може ли? – пита с престорено очудване, вадейки два пръста, целите в промишлено количество шоколад от буркана.
- Не! – скачам и се опитвам да го  изтръгна от ръцете му. Но докато се боричкаме ме шляпва по лицето с шоколадовите си пръсти. Докато ахкам и се възмущавам, че цялата ми буза изцапана и се опитвам да се изчистя, той се отдръпва и  се смее.
- Дай си ми го – протягам бясно ръка.
- За какво ти е ?
- За пуканките разбира се!
- И на какво ще прилича този буламач – пита с погнуса, но ми дава буркана и се усмихвам лукаво.
- О, ще ти хареса.