Любов от пръв поглед/A love of first sight

Двадесета глава

Примигвам бавно. Още дори не се е съмнало, а вече се будя за пореден път. Сънят ми беше разпокъсан от неприятни сънища. Мозъкът ми постоянно възпроизвеждаше спомени с Теодор, които сега ми се струват крайно неприятни. Как изобщо съм допуснала такова нещо да ми се случи?!? Опитвам се да изложа фактите наум. Знам, че Теодор се е върнал и че очевидно не е забравил за съществуването ми. Не че аз бях забравила за неговото. Но дали съм в опасност – едва ли. От тогава е минало много време и със сигурност вече се е осъзнал. Освен това минаха два дни от както се видяхме и нищо не се е случило, макар че постоянно съм нащрек. Може би все пак реагирам пресилено.  Ставам и влизам да си взема душ. Хладката вода ми действа успокояващо. Всичко ще бъде наред. Когато приключвам увивам тялото си в мека хавлия и се връщам в стаята си. Взимам си телефона от зарядното за бърза проверка на социалните мрежи и ми се иска да не бях. Имам лично съобщение в Инстаграм и е от Теодор. Аз не го ли бях блокирала отвсякъде?  Още малко и в Продавалник ще се опита да ме намери. "Сладурано, не се опитвай да ми бягаш, знаеш че пак ще се срещнем”.
Препрочитам го пак и пак и вече съм убедена, че има психични отклонения. Съвсем сериозно, това не е нормално. Отказвам се от телефона си и си намирам друго занимание. Така или иначе съм станала рано, изпращам едни теми за матурата на една съученичка и сядам да почета. След което преминавам към обичайните процедури по оправяне и отивам на училище, че да си взема бележника и да сложа край на тази учебна година най-сетне.
В по-добро настроение и почти забравила неприятната изненада сутринта отивам в залата. Но тъй като съм дошла половин час по-рано, имам възможност да се поупражнявам сама. Щом някой влезе веднага започвам да крещя „Ей хара, завърших”. Е, Кирил не беше очарован от моята радост, но нищо не каза. Тренировката ни минава изненадващо гладко като за тренировка с Кирил. Учим нови движения, на едно от което здравата  се изтърсвам на пода:
- Какво стана с „Няма да те оставя да паднеш”? – промърворвам саркастично докато се подпирам на коляно зе да стана. Офф с тая пола цялата зала едвам се нагледа на бельото ми. Повече никога с нея тук.
  - Имах предвид по моя вина – отвръща ми на мига Андрей и се привежда за да оправи полата ми. Преди месец бих се изчервила от това действие, но сега вече ми се вижда нормално. Когато танцуваш модерни танци свикваш, че партньора ти те докосва и в това няма нищо сексуално.

Днес Андрей решава, че няма да тренираме допълнително, тъй като имал работа. Ясно ми е че тази работа най-вероятно е с Мария, но пък донякъде така е по-добре. И без това малкото сън не ми се отразява съвсем добре.
Излизам на залата и изравям телефона си от чантата за да се обадя на Люси. Обещах и че ще се чуем щом приключа.

- Хей, Вив как си – чувам ведрия и глас почти веднага след като съм я набрала.

- Добре съм, ама днес яко се изморих. Ти какво си правиш?

- Ами тъкмо се прибирам от едно упражнение. Тази сутрин... – обяснява ми тя, но дори не чувам края на изречението.