Любов от пръв поглед/A love of first sight

Четиридесет и седма глава

Как ми се иска някой да ме разтърси за раменете, да се събудя и този някой да ми каже, че всичко това е просто лош сън.
За съжаление не е.
Реално е и май наистина между мен и Андрей всичко е свършило. И въпреки че той е този, които се натискаше с друго момиче, все пак се чувствам адски виновна. И същевременно искам да го фрасна много здраво в лицето. С Люси пътуваме към къщата за гости в която съм/сме отседнали в мълчание. Всяка е потънала е собствените си мисли и може би така е по-добре. Точно в момента не ми е до приказки.
Когато обаче пристигаме пред сградата ме обзема чувство на тъга.

- Как може да е толкова...лош с мен? - питам, влизайки през входа.

- Лош?! - повтаря думата, всякаш е крайно неподходяща за случая.

Да, наистина е. Той постъпи гадно, подло, долно и крайно мръснишки. Но това няма значение. И лош му стига.

Когато заставам пред вратата ни обаче, нямам сили да я отворя. Това беше мястото, където бяхме щастливи. Или поне аз бях щастлива. Да го видя сега би било като ритник в стомаха. Приятелката ми обаче хич не си поплюва, грабва ключа от ръцете ми и с едно бързо движение отключва.

- Хайде. Без сантименталности! Колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре. Като да отлепиш кола маска е.

Сравнението и почти ме накара да се усмихна, но и наченките на усмивка се стопяват, щом влизам в стаята. Леглото ни е все така неоправено, вещите ни са разхвърляни навсякъде и във въздуха се носи смесица от парфюмите ни.

- Господи - простенвам аз, готова всеки момент да избухна в истеричен плач.

- Не мрънкай, а си събирай нещата! И да не си забравиш костюма за утре - срязва ме Люси.

- Какъв е смисъла да го взимам - казвам и се навеждам да си събера дрехите от пода. - Няма как да участвам в състезанието.

- Просто го вземи!

Карам я да ми помогне и с общи усилия успяваме да съберем за по-малко от десет минути. Накрая заключвам стаята, слизаме по стълбите и оставям ключа си на таблото с останалите такива. Приключих с това място.

- Какво правим сега? - питам я след като излизаме отново на варненската жега.

- Хващаме автобус номер 9 и отиваме право в хотела. Там ще го мислим - отвръща ми бързо тя и ме повежда към спирката.