Любов от пръв поглед/A love of first sight

Дванадесета глава

Тъкмо си помислих, че отношенията ми с Андрей са се подобрили, но отново греша. Вече сериозно си мисля, че когато кажа нещо на глас, то вземе че се обърка. Ще ми се наложи да започна да си държа устата затворена. Наблюдавам го откакто е дошъл. Едва едва си взе кафето от ръцете ми и отиде да говори с Мария. Очевидно разговора не е нито приятен, нито поузотворен и той посърва още повече. Когато го питам какво има, ме игнорира. След това води напрегнат разговор с Алекс, а аз решавам, че е крайно време да спра да го зяпам и си насочвам вниманието на разгряването, което вече е традицията да правим заедно с Бела. От всички момичета с нея сме си най-близки и определено се радвам, че ми е приятелка.
След малко Ана се появява както винаги като торнадо и идва право при мен. Това изобщо не ми харесва. Кръвта се отдръпва от лицито ми. Нямам представа какво съм направила, но въпреки това имам лошо чувство.
- Днес ще трябва да се качиш горе. Стилистката те вика -  казва ми съвсем спокойно и веднага изпускам задържания въздух. Ох, как се бях изплашила. Извинявам се, че ще отсъствам от тренировката, макар и не по моя вина и се качвам горе. Чукам на вратата и чувам как ми казва „Влез”.
- Господи Люси, спасяваш ми задника! – изпъшквам и се хвърлям да я прегърна. Откакто се запознахме сме се виждали два пъти извън залата, но вече я чувствам толкова близка. Тя по някакъв странен начин винаги знае какво си мисля, което когато не е леко плашещо, е много полезно.
- От какво? – пита тя очудено. Е добре, този път не ми е прочела мислите.
- От една ужасна тренировка. Андрей пак се е надул. А ние какво ще правим?
- Ами реших да те ползвам за модел за грим и прическа, ако нямаш нищо против.
- Нямам разбира се. Искаше ми се да идваше тук по-често – правя и кучешка муцунка докато сядам на стола а тя си загрява машата. Тя идва в Академията само когато я повикат, а това не се е случвало откакто избирахме костюмите.
- На мен също – казва жално. Говорим си за мерките на костюмите, за новите палитри, които си е поръчала и чака да пристигнат от седмица, за момчето с което е излизала миналата седмица и така нататък.
- Миналата седмица – разказвам и аз – Андрей се скара с Кирил, аз поех вината и накрая той ме обвини, че съм се бъркала където съм нямала работа. Само се опитах да помогна – размахвам ръце активно и бутвам четката с която нанася сенки на клепачите ми и тя тупва звучно на пода.
- Не им обръщай внимание -  отговаря ми вяло тя – грозно е да си пренасят семейните проблеми в залата.
- Отвратително е, по цял ден се гледат на кръв – продължавам оживено да и обяснявам, но рязко се сепвам. -  Извинявай, какво каза?
- Че според мен трябва да си решават семейните проблеми вкъщи, не да го наказват тук – казва този път по-сериозно и ме поглежда.
- Искаш да кажеш че....- дори не мога да си довърша мисълта. Най-вероятно съм отворила уста като някоя златна рибка.
- Кирил и Ана са родители на Андрей, Вивиан. Те са женени -  казва ми, всякаш това е най-очевидното нещо на света. Но не е. Майчице, не мога да повярвам. Как досега не съм забелязала. Постоянните забележки и подмятания, идва с тях и остава до по-късно, чисто визуалната им прилича. Походка, външен вид, начин на изразяване. За Бога, трябваше да се сетя много по-рано. Всъщност  не съм длъжна. Трябваше Андрей да ми каже.
- Ти не знаеше ли? -  пита учудена Люси. Кимам отрицателно. – миналата година Андрей щеше да ходи на национално състезание, но явно е сгафил нещо и го изключиха. В края на сезона го направиха резерва и оттогава все си имат разправии
Това обяснява толкова много. И същевременно ме кара да се чувствам всякаш някой ме е ударил в стомаха и ми е изкарал въздуха. Аз съм тук за наказание. Чисто и просто за да карам Андрей да си пати за грешките, които е бил допуснал. Ана ме е избрала не заради таланта ми, нито пък заради потенциала ми, а за да мъча сина и. Сега осъзнавам колко изключително подло е това. И нещата се получаваха точно по начина, по който са искали. Взели са си непохватно момиче, което трудно свиква и лази по всеки нерв на детенцето им. Същевремненно той едва ли има право да се оплаче. Това обяснява защо не ме изхвърлиха още на първия ден. Единственото което не разбирам е , защо Андрей не ми каза всичките тези неща. Може би иска да ги използва срещу мен някой път, или за да не ме демотивира или пък поради друга причина. Не че има значение, чувствам го като лично предателство. А аз си мислех че поне малко се уважаваме. Аз го уважавам. И със сигурност не бих му спестила такова нещо.
- Вивиан, добре ли си -  гласът на Люси ме вади от мислите ми.
- Да, добре съм.
- Не плачи, ще ти се размаже спиралата – шепне ми тя. Сега осъзнавам, че очите ми са се напълнили с предателски сълзи. Мразя да плача.
Докато тя продължава работата си, аз заменям отчаянието с чист гняв. Щом обстоятелствата са такива, ще трябва да ги приема с достойнство. Първоначално сериозно обмислях да напусна Академията, но озъзнах, че така им правя услуга. Не, ще стоя там и ще им докажа, че аз не съм наказание. Даже напротив, ще направя всичко възможно да се справям блестящо. Не че преди не се стараех, но сега вече има истински стимул, който тлее в мен като огън. Ще докажа, че изобщо не съм непохватната глупачка, за която са ме взели. Но преди това, хубаво ще насоля Андрей, задето е премълчал всички тези неща.