Любов от пръв поглед/A love of first sight

Петнадесета глава

Сядам на пода и се облягам на стената, опитвайки се да обмисля ситуацията. Виждала съм ги двамата да си говорят, също съм виждала какви погледи си хвърлят, но не мислех, че са били гаджета. Макар че трябваше да се сетя. Сега вече знам, че собствениците и треньорите на залата са му родители, а приятелка му е най-добрата танцьорка в същата зала. Много яко. Имам чувството, че вече и  да ми кажат че има частен самолет и собствен футболен отбор, пак няма да се изненадам. Къде ми е чаят за нерви сега?
- Ей, танцьорке, забави се – виква по мен Андрей и го поглеждам. Чак да не повярваш, че е забелязал отсъствието ми.
- Да, говорих малко с Мария – отбелязвам разсеяно и прегръщам краката си. Така най-вероятно приличам на ембрион отстрани.
- Какво си говорихте?
Да наречем станалото преди малко разговор е доста преувеличено. По-скоро тя говореше,а аз слушах.
- Да кажем, че бях предупредена да не флиртувам с теб, ако ми е мил живота – отвръщам всякаш ми е все едно. Поглеждам го, а той прикляка и се настанява до мен. Отваря уста да каже нещо, но я затваря.
- Можеш да правиш каквото си поискаш – казва развеселено. А от всичко, което можеше да каже, си избра точно това. Явно никога няма да спре да ме изненадва.
- Първо на първо – обръщам се към него и го зяпвам настойчиво, за да и той да ме погледне, а когато го прави продължавам. – аз НЕ флиртувам с теб. – заявявам без капка съмнение, но той се смее. Не му обръщам внимание и продължавам. – И второ, можеше да ми кажеш, че точно с Мария сте били гаджета.
- Вече ти казах, че си имам личен живот и не трябва да ти се обяснявам – заяжда се той.
- Знаеш ли, този път ми е все тая. И без това не ме засяга какви са ви отношенията – сопвам се и впервам поглед право напред.
Мислех, че ще стане и ще си тръгне, но той остана на мястото си. Сега си мълчим и се цупим един на друг. Ами този път не е прав. Аз не се заяждах, само го отбелязах като факт. Не беше нужно да ми се сопа.
- Наистина се бавят – изтърсвам от нищото, все още гледаща в стената – притеснявам се за Люси.
Споделям не защото очаквам да ме успокои, а защото просто имам нужда да го кажа на глас, за да ми олекне поне малко. Хвърлям му кос поглед, но единственото което прави е да вдигне вежда, щом чува гласа ми. Отказвам се от споделянето и започвам да си чопля ноктите, съсипвайки лака с цвят пепел от рози. И тъкмо напълно успявам да очистя един нокът, когато Андрей рязко се изправя, застава пред мен и ми подава двете си ръце.
- Какво? – поглеждам го разсеяно.
- Ставай!  - изкомадва ме, а аз безропотно изпълнявам. Хващам се за ръцете му, обаче ме изтегля с такава сила, че залитам и се удрям в гърдите му. Напълно съм убедена, че го направи нарочно. Можеше да ме дръпне и по-леко, знае колко килограма тежа. И въпреки това, за момент се наслаждавам на усещането телата ни отново да се допират, а след това се разсмивам. Опитвам се да се освободя от хватката му, но не ме пуска.
- Да танцуваме – изтърсва и поставя ръката ми на рамото му.
- Ти луд ли си? – питам не на шега и я махам оттам.
- Какво те спира? – продължава и изпъва двете ни хванати ръце настрани.
- В болница сме – изтъквам очевидното.
- И какво?
- Не, определено си откачил – упорствам и се опитвам да се измъкна от нелепата ситуация. Той ме поглежда в очите и спирам да шавам.
- Хайде, ще ти стане по-добре – казва нежно и окончателно съм се предала. В крайна сметка нищо не губя. Правим няколко от добре познатите ни общи стъпки, въртим се като малки деца, което ме кара да се смея, но сме в забележителен синхрон. С изключително добро завъртане успявам да избегна сблъсък с една сестра, която се спира, за да ни гледа. Става ми неудобно и май Андрей забелязва, затова ме завърта още веднъж и завършваме с първоначалната поза, а телата ни са толкова близо едно до друго, че мога да почувствам всяка негова извивка. Пускам го и разтърсвам глава, за да прогоня неудобството, а той ми се хили. Сестрата се усмихва и дори леко ни пляска, което ме кара да се засрамя още толкова. Осъзнавам, че стоим тук от ужасно много време, затова хуквам обратно към спешното, без дори да се сетя, че и Андрей е с мен. Но пък чувам, че върви някъде зад мен, затова спирам и го изчаквам да се довлачи. Този път аз го хващам за ръка и го тегля, чак докато стигнем пред вратите където чакат всички останали. Които ни гледат все едно ни виждат за първи път, а осмисляйки как изглежда отстрани, пускам ръката на Андрей бързо.
-  Лекарите изляха ли? Казаха ли нещо? Тя добре ли Е? – поглеждам към Ана за отговор за набързо зададените си въпроси.
- Още не са. Последни и изчакай – казва мило, затова сядам и забивам поглед във фугите на плочките. След малко грабвам телефона си и докато проверявам социалните мрежи се хващам на няколко пъти, че гледам какво прави Андрей. Естествено той  не ми обръща внимание, но дори чувам отделни думи от разговора му с Алекс. Подразбирам, че говорят за снощи и ми става забавно. Изведнъж вратата на спешното се тропва и почти хвърлям телефона си:
-         Докторе, тя добре ли е ? – питам още преди всички да са усетили както става. Възрастния мъж с голо теме ми хвърля пренабрежителен поглед и казва:
-         За щастие мозъчното сътресение е съвсем леко и положението е овладяно, но има навехната китка и лицева травма – изстрелва със забележителна скорост като са външния си вид.
-    Моля? – питам объркано и някой слага ръка на рамото ми, явно за да ме поуспокои малко.
-     Госпожицата се е ударила, но е добре – сега ми обяснява бавно, като на идиот и вече ми идва да го фрасна с нещо – можете да влезете да я видите, но не стойте дълго!
Точно това и чаках да чуя. Още преди да се е доизказал, се втурвам стаята, а останалите ме следят.
- Люси! – извиквам щом влизам. Поглеждам я и определено не изглежда много доволна от положението. Погледа и е някак измъчен и очевидно си е ударила носа, тъй като сега там има лепенка. Но е добре. О, тя наистина е добре. – Какво направи, за Бога?
- Успокойте се всички, добре съм – засмива се тя щом Ана влиза като торнадо.
- Един ден да ме няма – възмущавам се – един и ти да хванеш да се пребиеш.
- А ти би ли ми казала къде беше? – контрира ме тя и млъквам. За сега ще и спестя тази информация. – Между другото, благодаря ти Кирил, но можех и сама да се оправя – поглежда тя към него, а той само кимва. Нямам представа за какво говори, но няма и да разпитвам. Люси сяда в леглото и започва да си клати краката, демонстрирайки завидно бързо въстановяване. Оплаква се, че е гладна и с Алекс отиваме да и вземем храна от магазина отпред. Бързо се навивам да отида, само и само за да се разкарам от болницата за две минути поне.
- Браво Вивиан, погрижила си се добре за братчето ми – завързва разговор Алекс.
- Разбира се – ухилвам се в отговор – Нещо оплака ли се от мен?
- Чакай да помисля – прави пауза – не!
- Радвам се, иначе щях да го бия – заканвам се на шега.
- Ти как си всъщност? – Алекс ме пита някак сериозно и му хвърлям учуден поглед.
- Дообрее. Защо питаш?
- Изглеждаш уморена.
- Спала съм само 4 часа. Цяло чудо е че ходя – отвръщам и и двамата се засмиваме. Вече сме пред магазина и влизам за плодове и сок (също така кроасани и кексчета, иначе ще ме убие) и се връщаме в болницата.
Този ден ми е толкова странен и объркващ, че дори не мога да го усмисля. Седя в болницата съвсем доброволно, с Андрей танцувахме както никога до сега и се оказа че с Мария са били гаджета. Стоим при Люси още малко, но една от сестрите дойде и тактично ни изгони. Целунах приятелката си по челото и и казах да ми се обади, ако има нужда от нещо.