Любов от пръв поглед/A love of first sight

Четиридесет и трета глава

Неведнъж ми се е случвало да съм болна и майка ми да не е вкъщи са да се грижи за мен. Все пак вече съм голям човек и мога да го правя и сама (Пфф, голям човек, ха ха). За първи път обаче е толкова приятно (доколкото може да е приятно да си болен) и то само защото Андрей се грижи за мен.

Тръгва си чак вечерта, така че ми остава само да разчистя малко бъркотията която сме създали и да почета преди да си легна. Около девет часа на другата сутрин гаджето ми идва бледо, отпуснато и нетърпимо мърморещо.

- Ти си виновна - казва с преграхнал глас докато се опитвам да си приведа косата в приличен  външен вид.

- Съжалявам - усмихвам се извинително, но кой знае защо ми е забавно.

- Едва се домъкнах дотук. Няма шанс да ходим на тренировки - мърмори си той.

- Няма да ходим, следващата е чак в сряда. Хайде ела да ти стопля супа - забутвам  го към кухнята.

Добре, как съм му прехвърлила настинка? Това да не е грип, по дяволите. Както и да е, той определено го кара много по-тежко от мен.

Оплаква се че му е лошо, че не му се яде, че хапчетата горчат и от какво ли още не. Успявам да го убедя че е най-добре да идем да си легнем и да гледаме детски филмчета. Пускам ни Спондж Боб, изкарвам половин дузина завивки и намалям климатика, тъй като Андрей се оплаква, че му е студено.  Придърпва ме и буквално ляга върху мен, и макар че ми е топло и ми тежи ми е жал да го карам да ме пусне. Галя го по косата и той се унася, но на мен детското ми става интересно и предпочитам да остана будна.

По някое време телефона ми започва да звъни и скачам от леглото, преди Андрей да се е събудил.

- Хей Люси - шепна аз докато излизам от стаята.

- Няма да повярваш какво стана - изписква тя толкова силно, че чак се притеснявам за тъпанчетата си.

Боже, защо и трябва да вика толкова силно?!

- Най-вероятно няма.

- Защо шепнеш? - пита тя, вече малко по-спокойно.

- Андрей спи.

- По това време? - изненадата се прокрадва в гласа си.

- Да, болен е. И двамата сме, но той повече. Та какво е станало?

- О, Вив, това не е за по телефона. Мога ли да дойда при теб да ти разкажа? - ентусиазмът и е толкова силен, че няма как да и откажа. Освен това от начина по който се вълнува очаквам нещо наистина велико и наистина нямам търпение да разбера.