Любов от пръв поглед/A love of first sight

Тридесет и пета глава

Чистя полепналата смес за кексчета от плота. Стискам гъбата толкова силно, че пръстите ми побеляват.

Ако Андрей не се появи скоро ще го пусна за издирване в полицията.

Телефонът ми започва да звъни и скачам към него като някое диво животно към плячката си, но се оказва мама. Водя кратък разговор с нея, които се състои основно от "Аха", "Добре" и "Става". Каза ми че ще ходи на вечеря при Станислав и да не я чакам тази вечер.
Това е добре, поне на нея и излезе късметът. Вадя последните готови кексчета от фурната и продължавам да си изкарвам яда на кухненския плот.

На вратата се звъни и отново хуквам натам. Ако е жената за водата ще я удуша с голи ръце.
Но не е тя, Андрей е.

- Хей, какво стана? - питам притеснено щом отварям, но дори не смея да го приближа. Изобщо не е в добро настроение. Тази версия на гаджето ми прилича повече на буреносен облак.

- Може ли да остана да спя у вас тази вечер? - пита ме все още стоейки на прага, всякаш се кани да побегне.

- Разбира се - отвръщам по-скоро машинално, изобщо не се замислям. - Хайде влизай, направила съм ти кексчета - подканвам като добра домакиня. Той определено се нуждае от захар.  Очичките му светват при предложението и знам, че съм постъпила правилно.

- Жено, кажи че са с шоколад и съм твой - смее се той.

- С шоколад са - усмихвам се, а той се навежда и ме целува по бузата. - Ти си си мой и попринцип - плъзвам ръка по рамото му и го целувам, но той не ми отвръща.

- Какво има?

- С нашите се скарахме - съобщава ми и влиза в кухнята.

Новината не ме изненадва. Само ме притеснява.

- Защо? Какво казаха? - гласът ми издава, че съм нервна.

- Че трябва да избирам между състезанието и гаджето си - отговаря ми спокойно и се пресяга за кексче от формата.

- Не тези, горещи са, вземи от другите - спирам го с ръка. - Чакай, а те откъде знаят?

- Нямам представа. Едва ли е някой от залата, всички знаят, че го крием.

- Може пък и да е. Няма как да знаем - изплъзва се от устата ми и прекарвам през ума си всички потенциални виновници. Най-виновни от всички обаче сме си ние двамата.

- И какво ще правим? - питам още по-нервно.

- Както виждаш съм тук, нали? - отговаря ми с пълна уста. Как може да се тъпче в такъв момент?? Толкова е спокоен, че чак ме изнервя.