Любов от пръв поглед/A love of first sight

Четиринадесета глава

-Къде за Бога съм? – пита ме Андрей, най-сетне успял да си фокусира погледа. След което се хваща за главата. Ха, аз казах ли, че ще има главоболие!
-Нека се опитам да ти обясня – започвам бавно – без да ме прекъсваш, за да разбереш. Всъщност помниш ли нещо от снощи?
-Да – отговаря ми сърдито – Бях в Рафи-то  с момчетата. Ама не помня кога си цъфнала там. От объркания му и сънен поглед ме напушва смях, който не успявам да прикрия. Как може да не помни абсолютно нищо от бара?! Той продължава да ме гледа кисело. Взимам си табуретката и сядам до него.
-Очевидно сте решили да дойдете в Хавая и там се засякохме. Да, знам, как е възможно точно мен да срещнеш...
-Защо сме отишли в това пропаднало заведение? – май все още не знае с кого разговаря. Вътрешното ми аз се търкаля по пода от смях.
-От де да знам. Та, там се засякохме и Алекс ми каза, че вашите ще ти откъснат топките, ако се прибереш толкова пиян в три през нощта – продължавам с разказа си.
-Има нещо вярно – най-сетне започва да получава проблясъщи.
-Решихме, че ще е най-добре да те прибера вкъщи за по-сигурно. Едвам те изкарахме от бара...
-Много мило от ваша страна, но си имам глава на раменете – прекъсва ме Андрей и извъртам очи. Току-що е станал, а вече започва да се заяжда.
-Дойдохме и ти заспа  - продължавам, подминавайки забележката му – майка ти се обади и и казах, че си ме изпратил и си заспал и че е по-добре да останеш тук. Май замазах положението.
Той сяда в леглото и ме гледа, всякаш съм извънземна. И аз на негово място бих била объркана. Направо съм горда със себе си. Успях да се погрижа за него без да се издъня и макар, че и аз пих,  сега мога да разказвам, за разлика от него. Оле, защо е толкова красив, въпреки че е с махмурлук?! Наблюдавам го как се опитва да се размотае от завивката, но рязко спира.
-Къде са ми панталоните? – пита бързо и с напрежение и едва въздържам смеха си. Изведнъж ми хрумва, че мога да го изпързалям.
-И това ли не помниш? – питам с престорено очудване, а той се пули насреща ми. – Леле, правихме страхотен секс – казвам замечтано и гледам към тавана, за да не се засмея.
-Ти сериозно ли?  - поглежда ме и изглежда дори по-блед от преди малко. О не, не мога. Предавам се и избухвам в смях.
-Отговори ми – сопва ми се той и се закикотвам още по-силно.
-Трябваше да си видиш лицето! – буквално вия от смях – Беше епично.
-Тии.... Лъжкиня.
-Не мога да повярвам че се върза – казвам, вече поуспокоила смеха си. – Мислиш ли, че бих го направила с теб изобщо.
-О, да, знам че не можеш да ми устоиш – сега вече той ми се подиграва. Ехе, това си беше моята шега.
-О, моля ти се – казвам подигравателно – Да ти предложа нещо?  Вода, храна, болкоуспокояващи...
-Къде е банята?
-А, да, като излезеш, единствената врата вляво.
Ставам и отивам да търся хавлии, докато той се измъкне от леглото, след което му ги подавам.
-Ето, ако решиш да се изкъпеш. Той ми кимва и тръгва  да излиза, но го спирам, докато изровя това  което търся от шкафа. И ето ги..нови новенички четки за зъби.
-Заповядай – казвам и му ги подавам.
-Колко предвидливо.
Обхождам с поглед задните му части, а когато излиза тръсвам глава. Вивиан, дръж се сериозно.
Оправям леглата и подреждам разхвърляните дрехи, също и проветрявам, докато се къпе. След това пускам телевизора и си най-сетне си взимам кафето. Още първата глътка е като балсам за душата ми. По някое време Андрей се връща с хавлия препасана през кръста и си заповядвам да не го зяпам. Ще спре ли да се разкарва полугол из вкъщи? Чувствам се неудобно. Кожата му е с чудесен загар, макар че лятото едва започса и капките вода проблясват на нея. Тръсва глава и буквално прави локвичка на паркета.  Оставям си чашата на масата и бързо ставам.
- Аз отивам в кухнята – казвам му, докато се опитвам да го заобиколя, че да изляза, но той съвсем нарочно ми се пречка. - След малко се...
Не си довършвам изречението, защото се подхлъзвам. Мамка му. Опитвам се да запазя равновесие, хващайки се за ръката на Андрей, но неуспешно. Паркета се хлъзга и падам по гръб, а той отгоре ми. Стисвам очи, за да се преборя с болката. Господи, няма да мога да сядам като хората две седмици. Отварям очи и погледа ми среща този на Андрей. Шоколадовите му очи обхождат лицето ми и усещам как от косата му капе вода по бузите ми. Лицата ни са толкова близо, че дъхът ни се слива, а телата ни са в опасна близост едно с друго. Ако се помести само малко, устните ни ще се слеят.  Мисля че мога да остана така вечно, но съдбата има други планове и телефона ми се раззвънява. Ох, защо точно сега.
-Съжалявам – простенвам и моментът ми се изплъзва като песъчинките в пясъчния часовник. Той се изтласква с ръце от мен, аз се претъркулвам и се изправям. Грабвам бясно телефона си и вдигам.
-Ало – казвам сърдито.
-Деца, къде сте – олеле това е Ана. За каквото и да звъни, едва ли ще ми хареса. Поглеждам часовника на телевизора и установявам, че все още не сме закъснели.
-Все още сме вкъщи, тренер – отговарям делово и Андрей се хили. Той май бързо се съвзема от ситуацията преди малко, но все пак аз си паднах на задника.
-Добре, няма  смъсъл да идвате – казва бързо и се опулвам – Люси е пострадала и всички отиваме в болницата.
-Тя добре ли е?  - питам първото което се сещам.
-Все още не знаем. Ако искаш елате в болницата.
-Добре – отговарям с разтреперан глас и затварям телефона.
-Какво е станало? – пита ме Андрей.
-Люси е пострадала и всички отиват в болницата – опитвам да овладея гласа си.
-И?
-И отивам при тях. Ти прави каквото решиш.
-За всичко ли се притесняваш толкова много – стрелва въпроса си, докато тършувам за чантата си от снощи.
-Тя ми е приятелка -  хвърлям му бърз поглед.
-Хубаво. Ще дойда с теб.
„Не че съм те канила”- идваше ми да се заям но си замълчах. Той винаги прави каквото си иска така или иначе. За едно е прав. Прекалено много се притеснявам. Но за това си имам причина. Мразя болници. Още от малка. Бях прекарала ужасен престой там заради някакъв вирус и от тогава не ги понасям. Гледам да си сведа ходенията там до мимимум и дори когато самата аз съм болна, не ми се ходи на лекар. Не че ме е страх от иглите  или от кръвта, просто са ми неприятни. Там толкова много хора се борят за живота си, а много от тях не успяват. Опитвам се да се оттърся от мислите си като давам зор на Андрей да тръгне. По пътя ходя толкова бързо, че от време на време му се налага да тича, за да ме догони. Старая се да не обръщам внимание на мрънкането му. Още не се е възтановил напълно от снощи.
Когато вече сме пред болницата забавям крачка дотолкова, че направо спирам. Вече адреналина ми спада и се замислям наистина ли се налага да влизам. Ами всъщност не съвсем. И без това всички са там. Не е необходимо и аз да ходя, нали?
-Какво има? – спира до мен Андрей.
-Аз... не обичам болници – отговарям тихо. Просто прецених, че е най-добре да знае с какво се е захванал. Той се заглежда за секунда в мен, очевидно за да прецени ситуацията и после казва:
-Никой не ги харесва. Хайде, да влизаме. – хваща ме за ръка и ме повежда.